club50plus.bg

Ду ю спийк по балгарский?

„Езикът е система от знаци, използвани за комуникация, като под знак може да се разбира всеки символ, годен да служи за взаимно общуване на хората „ – Това си повтарям, докато надничайки зад гърба на 16-годишната си дъщеря се опитвам да дешифрирам.

- lol i RROFL! Pls w8 mothera e tuk.

Уот да му се незнае говори това дете?

- Скриймваш ме! – укорително произнася същото това дете, а аз продължавам наум с дефинициите:

„Съществува разлика между език и реч. Докато речта представлява употребата на езика, функционирането му, то езикът от лингвистична гледна точка е системата от правила, речниково съдържание." Вероятно, когато са създавани тези дефиниции, езиковедите не са сметнали за нужно да уточнят кой език, колко езици и употребени как. Но, естествено, това се е случило далеч преди ерата на интернет и мобилните комуникации.

Днес и езикът, и речта имат коренно различен облик, плод на динамиката на съвремието, която динамика неминуемо, както векове преди, се отразява на начина на говорене, писане, изразяване, комуникиране, отразяване. Разбира се, всички знаем, че

езикът е динамична система

и лексиката е изключително крехка, или може би – еластична, и податлива на всякакви влияния. Тези влияния обогатяват и усъвършенстват езика, развиват го и допринасят за неговата жизненост. Тогава защо се дразня, когато детето ми отива на среща с „френдове" или пък президентът изготвя „екшън" планове? Защо слухът ми чувства дискомфорт, когато в новините съобщават, че българският „йогурт" е най-добрият в света или че еди кой си е „канцелирал" поканата за визита у нас. Всъщност и думата „визита" не е никак българска, както и „дискомфорт", както и „динамика"...

Според изследване на академик Стефан Младенов, датиращо от далечните 1920-1921г., единствено думите бисер, белег, белчуг, бъбрек, пашеног, тояга, чипаг, копище, кумир, сан и чертог са думи, останали от езика на Аспаруховите българи. 11 думи. Невероятно...нали?

Възникване на българския книжовен език

През 6 век започва преселването на славяните на Балканския полуостров, през 7 век Българите, предвождани от хан Аспарух минават долното течение на Дунав, покоряват славянското население в Мизия и поставят началото на нова държава, именувайки я България, а населението й – българи. Прабългарите обаче били далеч по-малобройни в сравнение с числеността на заварените славянски племена и така в течение на времето завладените славяни претопили завоевателите, преобразувайки и измествайки езика им. За да останат единадесет думи, повечето от които напълно неизвестни на съвременните българи.

През 863 г. Солунските братя създават азбука, основаваща се на звуковата система именно на славянската реч и превеждайки черковни книги на славянски, поставят началото на славянската и българска писменост. Българското наречие, което се говорело към средата на 9 век северно и източно от Солун бива записано на книга и от този момент насетне се превръща в литературен език. Това е и първият, най-стрият славянски книжовен език. В него влизат редица диалекти, чиято съвкупност образува единна езикова общност, наречена български език.

Развитието на българския език като народностен и национален език, се е осъществявало в тясна връзка с историческата съдба на българския народ, с взаимодействието му с други народи, най-вече със съседите неславяни, обитаващи Балканския полуостров. Политическите, икономическите и културни условия, при които е битувал народът ни, оставят отражение и върху развитието на книжовния език. Той се изменя, както лексикално, така и претърпява генерална структурна промяна и граматично престрояване.

Голем фън – би възкликнал един съвременен тийнейджър,

когото навремето бихме нарекли с далеч не така благозвучното название „пубер" и вероятно съвсем основателно би направил логичен извод, че езикът така и така живее с динамиката на времето, следователно уай нот днес, ин диз момент, да не изобилства от англофицирани думи и разнообразни знаци, правещи го по-достъпен, по-съвременен, по-отговарящ на времето, което обговаря.

Той, езикът, българският.

„О, неразумний юроде, поради что се срамиш..." долита като ехо от миналото гласът на Паисий, а Вазов въздиша:

 

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Настръхнахте, нали?! Защото той, езикът, българският, е нашата идентичност. Защото те, думите, нашите, умеят най-силно, най-добре да изразяват мелодиката на душата. Нашата, българската. И, защото, векове наред, сме се борили този език, тази реч, българската, да съхранят националното ни самосъзнание. Онова самосъзнание, което ни позволява да бъдем част от света, уникална, самобитна част. Защото...има ли начин да бъдем себе си, без да съхраним себе си? Дали бихме боравили добре с другите световни езици, ако не познаваме и ползваме онзи, който наричаме майчин? Дали бихме били ако го нямаше него – езика ни.

Много въпроси, чиито отговори вероятно са различни за всеки  от нас. По един начин би отговорил крайният пурист, по-друг – онзи който определя себе си като „дете на света".

Но едва ли има българин, който би нарекъл следващия стих на Ран Босилек старомоден:

Родна реч, омайна, сладка,
що звучи навред край мен;
реч на мама и на татка,
реч, що мълвим всеки ден.

Тя звънти, когато пея,
в радостни игри ехти;
вечер приказки на нея
баба тихо ми реди.

Не е старомодно да имаш нещо свое, което те определя, описва и разказва. Нека съумем да го съхраним и за тези след нас, като не спираме да вървим в крак с времето.