club50plus.bg

BULGARINO! SNAI SVOIA ROD I ESIK! – 24 май е всеки ден

 

Дойде време наименования на латиница да приемем като наложило се правило, но и да съжителстват все още с нашите букви. Дойде ред на идеята да цивилизоваме и българското слово. Появиха се политици, общественици, които съвсем на сериозно настояват и ни поучават, че е настъпило време да се откажем от някои граматически правила и изисквания на правилното слово. Дори, ако може, да се откажем от българския като официален език. Това, че вече от три години сме в ЕС, ни давало възможност по улици и площади, по държавни и местни администрации да общуваме на всички балкански, европейски, азиатски, защо не и на африкански езици. Няма лошо.

Колкото повече езици знаем, толкова повече култури и знания събираме. Това английски, немски, френски ни стават като втори матерни езици. За руския да не говорим – всички си го знаем без падежите.

Оттук следва изводът и идва гениалното ни прозрение, че между гения и лудия границата е един микрон. И от всичко това на днешното младо поколение му става ясно, че безсмислено е било написаното от Паисий, че бадява са отишли усилията на Неофит Бозвели и Неофит Рилски, на Ботев и Вазов, на още плеяда народни будители, повели поколения български учители и просветители. Нови времена идвали, нови нрави налагали.

Моите четири посвещения

В най-чистите ми ученически спомени празникът на славянската писменост е останал с венците от дъхави божури, люляци и всички пролетни цветя, с които кичехме ликовете на Светите братя Кирил и Методий, с веселата гълчава в училищния двор, с онова неповторимо разтърсващо "Върви, народе възродени", бликнало от детските ни сърца. И със сълзите на всички в училищните редици и на нашите родители, дошли да споделят с нас празника на буквите. Дали защото като на всеки българин очите изразяваха вълнението, или времената са били по-чисти, по-емоционални, а хората – по-искрени и непритворни, не зная. Но помня неизменния отговор на моя въпрос : "Защо плачеш, мамо? Радвай се, празник е!" - отговорът беше – "От гордост плача чедо, от гордост, че съм българка!"

Оттогава до днес, в шарения ми над половинвековен живот четири пъти се смени смисъла и значението на празника 24 май. Затова четворно преображение искам да говоря, но не защото ме гложди самохвална суета, а защото ми се свива сърцето, когато разговарям с трогателни млади хора, които не съзнават, че са отляни от същия този народен поток, окастрил личното им съзнание и изстрил донякъде цели епохи от историческата ни памет. От това, което ежедневно слушат в класните стаи, когато четат и пишат на родния си език. И все се надявам други примери да блеснат и с тях да се поощри дързостта им да изживеят живота си всеки по своему, но и общо като единна духовна нация, да укрепи вярата им в достойнството на разномислието – плод и опора на истинската ни култура.

Някога като дребни ученици, дефилирахме по жълтите павета, минавайки край двореца в София и с царствена гордост крачехме по тях, ние, децата от основното училище. Пеехме химна на Кирил и Методий и учителите ни водеха. Беше жива приказка.

Малко по-рано, с потресаваща папагалска памет, наизустихме думите на тази песен. Тя разказваше за двама братя, които казвали на дедите ни да вървят към светли бъднини и дедите ни слушали и ги последвали. Тогава учителката ни просвети, че те били светии, казвали се Кирил и Методий и измислили азбуката, която току-що научавах. Не ми беше съвсем ясно как се измислят букви и цели азбуки и какви са тези светли бъднини, но в едно бях непоколебимо уверена – свети Кирил и Методий са като моята учителка.

Тя води нас, децата, от нашето училище, както учителите от много училища, всички български деца. Накъде ги водят!? Те си знаеха. И не ме интересуваше. Беше ми достатъчно да зная, че Кирил и Методий са били и си останаха водачи през ранните ми ученически години.

Че ние единствени на света, освен гърците и латинците, си имаме наша азбука, създадена от наши хора!

Нали благодарение на тази азбука Господ разбира нашия език, даже и с мъглявите падежи на Софроний Врачански и Неофит Бозвели. Тогава научих, че сам Кирил изброил на папата цял футболен отбор народи, които се молели Богу на своя език: перси, арменци, авазги, ивери, сукди, готи, авари, пирси, хазари, етиопци, сирийци. Не искахме друго да знаем и не ни бе нужно. Стигаше ни истината, че Кирил и Методий са дали "на вси славяни книги да четат". Та какво са народите без книги и без духовност! Културни голтаци. А ние сме ги облекли, ние сме им дали писменост. На първите просветени в словото в киевската ларва и на сръбския свети Сава, водени от Свети Кирил и Методий, а ние българите, сме техни наследствени водачи в писмеността. Ура, за нас!

И това бе второто преображение на 24 май в живота ми. И стана у мен прогласа на българското превъзходство и повод за силна радост да се гордея.
Тогава съвсем и не подозирах, че съм скорозреещ театролог, защото щом хвърлех чантата след училище у дома, изскачах на улицата и бързо събирах другите деца. Обичах да им разказвам с часове разни чути, прочетени и измислени истории. Но, те твърде много часове слушаха, затова изведнъж скачаха и просто побягваха нанякъде.

С детския си усет разбирах, че трябва да направя така, че всяка моя разказана история да изглежда още по-забавна и атрактивна. Започнах да раздавам роли на децата. Знаех на изуст всички реплики от чути само веднъж и видяни детски представления, които задължително посещавах поне веднъж-два пъти в седмицата. Просто ставах събота сутринта и знаех, че идва моето време. Хващах ръката на моя скъп и много умен дядо и тръгвахме към театрите. Така се нижеха сезоните, а аз вече гледах по няколко пъти едни и същи представления и играта отдавна ме бе омагьосала. Та затова знаех с детския си усет какво означава подготвен сценарий, как се режисира едно представление, репликите на всички герои бяха в главата ми. Нямах търпение да "поставя" поредното представление с моите приятели на улицата. Дори ги научих да донасят по някакви пъстри дрехи от къщите си, за да се обличат по-изразително и според ролята си. Така минаха първите ми детски години до пубертета. Когато трябваше да се преместим да живеем на друго място.

После започна третото ми посвещение.

Дойдоха други мои идеи, които ме завладяха изцяло и тръгнах уверено по нови пътеки на словото. Четях вестници и ми се струваше, че разказаните там истории мога да ги напиша по-интересно и по-забавно. Веднъж отидох смело в една редакция и попитах наивно и будейки изумление и смях. Зам.главният редактор ми възложи първата задача – тема, за която трябваше да пиша, след като отида в тогава наричащия се „Парка на свободата", или днес „Борисовата градина", да разпитвам градинарите за какви цветя се грижат и колко вида са, колко на брой, за пораженията върху парка след всеки футболен мач и т.н.

Последваха други задачи. Публикациите идваха една след друга. Реших, че мога да се справя с каквото ми възложат и един ден, пак така самоуверено, попитах, дали не биха ме взели на постянна работа в редакцията. Но къде ти можех да се меря с професионалните журналисти. А те бяха наистина такива. Е, аз бях без нужното образование и квалификация, нямаше как да ми дадат редакторско място. Но затова пък ме слагаха на различни места, все замествах някой който излизаше в отпуска – и като коректор, и като стилист на вестника, и като репортер, и като секретар, и като стенограх и като машинописец. Къде ли не. Научих се да върша всякаква редакционна работа, без да имам абсолютно изискващото се за онова време висше образование.

Минаха години и разбрах, че мога да пиша всичко, знаех всеки един етап от създаването на един вестник. Работата беше изключително напрегната и дори инфарктна. Но така се работеше в ежедневник. Дори с две издания на ден – едно столично и едно за провинцията. И така ден след ден, две десетилетия. После писането стана орисия за цял живот. Непреодолима потребност да се пише и твори със слово.

Въпреки напрежението бях доволна, че се научих да пиша интересно и вълнуващо. Това беше най-ценното за мен.

Избрах словото да ме съпътства и в остатъка от живота ми.

 Всичко чуто и прочетено да ми прави впечатление. Четях много и исках да знам още много повече. Колкото повече четях, толкова разбирах, че това, което знам, е недостатъчно и твърде малко. Обикалях библиотеки, трупах у дома книги, много книги, цели стени. Компютрите дойдоха много по-късно. През всичките години си припомнях думите на моята първа учителка по литература, която обясняваше в часовете, как се създава добра поезия и проза: "Претопи стотици томове литература, за да извлечеш един чист грам слово!"

Застанах пред третото си посвещаване, когато завърших университета, после втори, събрах купища дипломи, степени бакалавърски, магистърски. Знаех какво искам да правя цял живот. Да пиша. Стига да има кой да го иска и да го чете. Докато го правех, се връщах всеки път към литературните български начала, от които исках да черпя своята лична мотивация да продължавам да пиша.

Отдавна беше преминала моята простовата и доверчива юношеска самоувереност. Тя започна да се разклаща още, когато се връщах отново и отново към Пенчо Славейков, Елин Пелин и Йовков. Връщах се към отдавна познатите ми разкази и стихове, като исконна моя потребност да черпя духовни сили от това наше всепризнато българско слово. И кой знае защо и къде го бях препрочела, но ми се загнезди една дръзка мисъл на Славейков, която присъстваше като великолепна "похвала на старата българска литература", спомената от академик Петър Динеков. Тя казваше: "Цялата наша писменост отвъд синура на завчерашното столетие носи за права Бога име българска литература. В нея няма нищо българско освен азбуката".

Не спирах да разсъждавам върху възникналата дилема:

Като се махне азбуката, какво остава в писмеността?

И ако нищо не остава, може ли да има литература без писменост? Тогава си припомних времето на моето трето посвещение в писмеността, когато с наивния си детски ум бях разбрала една голяма истина. Че приказките се приказват, те не се пишат. Народните песни се пеят и те не се пишат. Че подвигът на Балканджи Йово не се нуждае от мавзолей или друг ръкотворен паметник. Но за да разбера това и да стигна и до този извод, трябваше да прочета много книги.

Че книгата не е ненужна и че страницата не е безполезна. Там още разбрах, че писмеността затемелява безписмеността и осигурява нейното безсмъртие. Буквите са бисерите в наниза на всенародната памет, които никога не се разпиляват и затова никому не изневеряват. Азбуката поема дописменото и го предава на следписменото. И така тя гради мермера мост между тъмната древност и светлите бъднини. Само по този мост минава културата, защото тя е същевременно онова, което сме били и онова, което ще бъдем след още много поколения.

Затова ни е нужен нашият единствен по своята същина празник 24 май,

който всяка година идва, за да ни преобразява и да става прослава на българската културна памет. Начин да се въплъти неписан предмет. Има и друго опредметяване, което обяснява културната чистота на Кирило-Методиевата духовност. Налице е когато, поради историческа прокоба или демагогски подкладки, език, азбука и власт се покриват и преливат. Тогава на езика се натрапва противоестествената задача да се чертаят уж държавни дела, но понеже не са вплътени с волята на изреченото, те си остават само празно изречени думи. 

Езикът кънти глухо в празни духовни пространства. Жалко за словата изречени тогава. И още повече за обещаните чрез слово дела, чието добро не видяхме. Така политиката се осмели изцяло да погълне истината. Кирил и Методий станаха подстрекатели на кръвопролитни мечти да се завладеят с меч страни духовно покорени от азбуката - политиката. Но ако азбуката е отличителен белег на езика и езикът е отличителен белег на културата, как я мерим днес с Кирило-Методиев аршин? И още – в цялата тази обширна общоевропейска територия, в която и ние сме влезли от три години, как да запазим и съхраним родното и национално идентичното без нашата азбука? Тогава се вслушвам в Кирило-Методиевския съвет.

Духът на една култура има равни права наред с всички останали в културната топография на Европа и на света. И има ли значение коя и чия земя бродя, когато славословя и словославя делата на Свети Кирил и Методий? Та те отколе са приети за светии-пазители на Европа. Те за мен са безценни, безотечествени и едва ли не безгробни. Така започва моето четвърто посвещаване. И дано имам сили да го отстоявам с моите възможности докрай. Заедно с всички българи.