club50plus.bg

Свеждаме за пореден път челата си пред героичната кончина на един от най-достойните българи.

Много слова се изписаха и много приказки се изприказваха за Левски, за рождения му ден, за обесването му, за делата комитетски, за величието му и за предателите му.

Каза се и недомислицата, че било кощунство да се чества последният ден от живота му. Някои даже изнасилиха оригиналниченето си и предложиха 19 февруари да се обяви за Ден на предателя...

Всеки има свой рожден ден и всекиму идва денят, в който си отива от тази грешна земя. За тези, които идват подире му не е възможно и не е задължително да помнят всички тези дати, ако помежду им не е останало нещо значимо за запомняне. Останало ли е, ще помним и ще честваме и началото, и кончината, без да ги противопоставяме, без да спорим напусто, кое е по достойно за честване.

Пепелясало оригиналничене е призивът да се канонизират и да се празнуват предателите. Това вече е било. Всички знаят кой е Юда, но Юдин ден няма, а Разпятието и Възкресението празнуват милиони. Не тъжат, а празнуват, защото празник е Великият ден с великата саможертва в името на непознатата за фарисеите и книжниците Истина.

Денят 19 февруари не е панихиден, защото ако Апостолът беше преживял комитетското време, Априлското въстание и Освободителната война, едва ли в панихидните си слова след сто и повече години щяхме да си спомняме, и да споменаваме името му.

Предатели е имало и ще има, но не предателството извисява жертвите, защото много от предадените са си отивали безславно, на ръба на съглашателството с предателя...

Заради това, не този който казва: „Той е!" остава в паметта ни, а този който от Голготата си и през примката на въжето казва :"Аз съм!".