club50plus.bg

Изповед на един фен

Здравейте, пиша ви за моя любим футболен отбор. От Пловдив съм, от Ботев съм. Началото на тази наша взаимна дружба се крие някъде преди, има няма, 50 години. Не мога да обясня как съм станал привърженик точно на този тим. Тогава бяха силни и Спартак, и Локомотив, и Марица. А като млад и неорентиран още, можеше и някой софийски гранд да ме привлече. Не знам. Фактите са, че  след толкова различни години за отбора, съм пак с него и той е в мен. През какви висоти и падения премина той, за да възкръсне отново и да поеме по-пътя за полагащото му се място. На върха. Сигурен съм, че и това ще стане, защото там където е текло, пак ще тече.

Но да се върна на началото. Много футбол се гледаше през 50-те и 60-те години у нас. Стадионите в Пловдив се пълнеха редовно при интересните срещи. Поддържаше се ревностно любимия отбор. Нямаше жестоко напрежение между запалянковците. Често стояхме на мача един до друг – играехме карти, чоплихме семки и чакахме началото на срещата. После всеки си защитава своя тим – емоционално, но без простотии. Но това е друга тема за футбола.

Така пред очите ми е един мач на Ботев с Левски-София на големия стадион „9-ти септември". Тогава ние, малки момчета без парички в джобчето, причаквахме непознати чичковци далеч от входа с едно детско –„Чичо може ли да влеза с теб?" Естествено бях хващан грижовно за ръчичка и така преминал през контролата неусетно се озовавах в препълнения стадион. Първи голям мач в моето съзнание. Резултатът бе 4 на 3 за Ботев. Каква радост само на всеки наш гол! Чичкото ме прегръщаше, вдигаше ме високо на ръце, сякаш аз бях донесъл с присъствието си късмета на любимия му тим. Невероятно футболно преживяване! Остана за цял живот скъп спомен в спортното ми съзнание.

Успоредно с играенето на футбол в махалата се увеличаваха трайно посещенията ми на футболните мачове на Ботев. Особено ни вълнуваха предстоящите срещи с така наречените софийски грандове. Коментарите по резултата ги започвахме много преди мача. Вечерните сладки приказки из махалата бяха определено за това. Момчешките ни закачки с момичетата оставаха на заден план.

В тези години в Пловдив се оформи и така нареченото Хунвейбинско движение на агитката,

по подобие може би на китайското. То бяха жълто-черни знамена, достатъчно силни сирени, шумни кречетала и определено много на брой верни запалянковци. Цялата тази разнозвучна група трайно запълваше сектора срещу трибуната. И действително на стадиона се получаваше една високо емоционална за изживяване атмосфера. И когато тя се допълни с хубава и плодовита от към голове игра на момчетата от отбора ни?... Да, получаваше се истински празник на стадиона, на улицата след мача, в града ни?

През годините бяхме верни на отбора публика. Наказанията – лишаване от домакинство не ни спираха да поддържаме всеотдайно любимия Ботев. И конските вагони, с които пътувахме до другите градове, не намаляваха желанието ни да сме винаги с нашите момчета. Напротив, с всеки изминат мач се увеличаваше и цифрата на верните запалянковци, заели места в агитката на жълто-черния тим. Но как да не следваш този отбор из страната ни; как по чуждите стадиони да не скандираш голямата си подкрепа за момчетата; как да не изживееш бурно, но без ексцесии голямата радост от поредната красива победа на чужд терен.

Защото този тим, при многото поколения талантливи играчи които преминаха през него, редовно беше достоен противник на силните отбори,особено на столичните.

Какви сладки и запомнящи се победи печелиха играчите на Ботев на Герена и на Българска армия

И то при наличието на куп звезди в домакинските Левски и ЦСКА. Нашите футболни герои не отстъпваха по нищо на титулованите свои колеги. Заслужено, с футболното си умение и без ничия подкрепа освен нашата вярност по стадионите, те диктуваха много години футбола в страната ни. С развитието и подмладяването на отбора растяхме и ние, верните му фенове. Годините ми на учение ме заведоха от гимназиалната скамейка в Пловдив до студентските банки на института в София.

През цялото време на следването си останах верен на своя отбор. Моят, защото с интерес следях проявите му в родния Пловдив чрез радио и преса; моят защото със заслужена гордост го очаквах на мачовете с отбори на столицата; моят защото след красивия му футболен спектакъл на зеления терен с радост поздравявах играчите след мача.

Професионалният ми живот се разви така, че облякох армейска униформа. Често по време на дълго обучение в столицата гледах футболното му гостуване на терена със софийските отбори и с момчешки ентусиазъм скандирах името на любимия Ботев.

Минаваха години.

През какви ли не изменения, състресения и решения премина този клуб.

И общински беше, и армейски се наричаше и под ведомствено крило съществуваше. Ръководната ни Партия решаваше въпроси около него. Силни в българската икономика се грижиха за клуба. Незнайно как забогатели в зората на демокрацията, млади бизнесмени се перчеха с футболния Ботев. За да дойде накрая и един ограничен, своенравен и недалновиден собственик на отбора. И да доведе чрез многобройните си опити с футболисти и с раздорите вътре в отбора и с нас – верните му почитатели, славния тим с това силно борческо име до нулата. Не беше за вярване, но е факт. Лека полека, от година на година незабравимият Ботев Пловдив е на път към забравата. Няма го!

Но се явиха верни футболни хора и с гъвкави маневри и ходове възродиха този тим.

Той премина като хала по пътя на ниската В група.

Родният стадион отново заживя пълнокръвен живот. Верни поддръжници без разлика в години започнаха да пълнят стадиона. Любимият жълт цвят на фанелката или шала отиваха еднакво и на младото момче от агитката и на белите коси на стар запалянко. Стадионът се изпълваше още повече от мач на мач. Сега отново съм и аз един от тях. С каква човешка радост се просълзяваха очите ми при качествените и резултатни победи на отбора. Пловдив отново изживяваше сладостта от живота на този възкръснал отбор. Не можем да не отдадем заслуженото на определените личности за това ново начало на тима. Ние, вярната публика си ги знаем кои са. Хвала им за направеното!

Сега отборът е на по-трудно изпълнима финална права.

В годината на своята 100-годишнина да се бори за цялостната си реабилитация –

отново място в Елитната група. Кандидати за това не липсват. Тази така очаквана от нас цел отново ни обедини всички – младите и по-възрастни ботевисти. С чувство на удовлетворение следвам отбора по-чуждите терени. Желанието ми за подкрепа се слива с реалното участие на по-младите фенове. Това житейско повторение на събития от младежките ми години ме зарежда с настроение за живот и победи. Изживявам изцяло вълнението по клубната вярност към любимия тим. Изминалите години на съвместен живот отново се връщат. Имам шанса да покажа пак истинската си любов към футболния клуб в град Пловдив, носещ това славно име. Затова и с такъв трепет очаквам 12 март 2012 година. Ден, в който официално ще се заяви в страната ни на всеуслушание – ФУТБОЛЕН КЛУБ БОТЕВ ПЛОВДИВ НАВЪРШИ 100 ГОДИНИ! ДА МУ Е ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЯТ!

Ще има и речи може би. Известни певци ще пеят любимите си песни на тържеството за всички нас. Небето над града ще приеме радушно най-пъстрата и звучна заря. Мястото на събитието ще се изпълни с верни почитатели от различните поколения. Преминалите през отбора футболисти скромно ще се просълзяват от нашето благодарствено отношение към тях, раздавайки ни автографите си.

Сигурен съм, че ще е празник голям! Общочовешки. За цял Пловдив.

Така, както заслужава един славен тим да бъде почетен за юбиле.! Един отбор с истинско човешко лице и сърце, събрал през всичките тези изминали 100 години безброй тупкащи верни сърца на своите почитатели!

Някъде там скромно стои и моето лице и сърце за този славен футболен отбор Ботев Пловдив.