club50plus.bg

Веднъж комарът, мухата и мравката заспорили кой от тях е по-силен. И решили да изпитат силата си над горката камила.

Комарът кацнал на носа й и започнал да го хапе. Камилата изпръхтяла, комарът паднал на земята и се пребил.

Мухата кацнала на раната и я зачовъркала. Камилата близнала раната и мухата загинала.

Мравката се навряла под копитото на камилата и я загъделичкала. Камилата реве, удря с копито в земята, а на мравката нищо й няма — гъделичка и гъделичка. Гъделичкала, докато сърцето на камилата се пукнало.

- Е, как е?! Кой е по-силен?! - завикала мравката.

Ама пред кого вече да се хвали? Освен пред себе си!

………….

Горните редове са от една прекрасна кавказка народна приказка. Пита се в задачата – кого припознаваме като комара, кого като мравката или мухата! А камилата?

Определено приказните герои си имат собствени имена.

Бръмчим като комарчета изпод сурдинка и с тих гласец нареждаме: дайте ни хляб, ако не се намира, може и по паста. Пък и ако работа някаква се намери, ще сме ви благодарни. То що магистрали, мостове, Лувъри се строят… Но не би - довели си от тая пуста чужбина техни си люде, на тях им плащат, и то не мизерни парици. Даже им оставали да скътат за черни дни. Нас мечка да ни яде. Както се и случва напоследък по изоставените ни паланки, дето преди им викахме села и си изкарвахме ваканциите на воля.

Като досадни мухи жужукаме – ама тихичко – че заплати не получаваме, че пенсиите ни били малки, здравеопазването ни куцука на бос крак по остри камъчета, подложени ни от социалните институции, че родните ни „производители” ни хрантутят с нитратните произведения на съседите ни. Държавицата ни обаче, като една видна камила, ни „лизне” с някое и друго нефелно обещание и ние сами си слагаме въжето на врата от радост, че ако за нас няма да се получи, ще стане за внуците. Старост нерадост, нека поне да има за след нас.

Ако имаме обаче поне някакво поизостанало ни човешко достойнство, ще се чувстваме най-малко яростни, след като сме се нагледали и наслушали за двайсетина години на какви ли не обещания. Но не би –  формираната ни от византийци, османци и други пришълци осеменители робска душица се е научила да търпи, догде не се възнесе нанякъде. Няма друго обяснение за поведението на българина. Как да яхне коня, да развее на воля буйните си къдрици, да викне, че чак през девет планини в десета да го чуят, че иска само хляб и работа. И поне човешко отношение и разбиране на проблемите му от върха на иглата – тоест от управляващите. Страх му се вика на това. Страх и примирение! Защо Нане да се бори за добрите ни дни, като може Вуте да го свърши! Останалите ще го гледаме отстрани, пък като рухне, може и цвете да му положим, където трябва.

Всеки от нас обаче вече е разбрал, че икономическите и финансовите ни проблеми могат да бъдат решени само с мъдра държавническа политика. И с точните хора, на точното място, с адекватни решения. Сегашното поколение политици ката ден ни доказва, че не вижда толкова надалече нещата. Силите му стигат само до собствените им носове, които безпогрешно нюхат накъде ще тръгне далаверата, и почти никакви усилия не влагат да я вкарат в джоба си. Те си знаят – сега са на власт, трябва да приберат дето каквото могат. С усмивка! И без обяснения!

Горката обречена камила обаче е цялата ни държавица – принудена да търпи всякаква гавра, накрая ще подвие крака и ще си отдъхне на оня свят. Само дето не знаем дали има такъв! А онова, малкото, дребното, мравчицата, ще изпъчи гърди и ще си разправя – вече на себе си само – че е успяла да гътне 7 милиона българи. Може и по-малко – топим се като ланския сняг от гладория, немотия, жега, студ, болести.

Преди известно време най-безсрамно тв компания ни облъчваше пет дни в седмицата със супер разнообразни вечери – в смисъл на храна, на нещо за хапване. То не са калмари, омари, всякакви морски дарове, печени агънца, зайчета, мечи лапи, австралийски бели вина, екзотични плодове, дето и имената им не знаем. Без капка свян ни правеха свидетели на преобилни трапези, а се знае, че вечер не трябва да се храним с тежки манджи. Даже един високопоставен „писател” интелектуалец ни разясни, че интелигентните, светските хора, се познават по петната от черен хайвер по ризите си! Онзи, дето ходи с 1-2 молива, златна химикалка и тефтер с позлатени краища на страниците му, за да си записва бисерите, изречени от почерпените си сътрапезници!

А че баба Пена взела 100 грама палмово сиренце и пакет брашно на вересия от малкото магазинче зад блока? Бай Иван пък се е престрашил да поиска един кренвирш, от ония, леките, че му се прияло месце! Добре, че не е поискал от „стандартните”! Кой ти го грее, че на 99% от горката камила не му стигат стотинките за мляко и хляб? Нали има зрелища – и то какви – хранителни! Ще преглъщаме и ще се опитваме да си спомним поне вкуса или мириса на манджите от екрана. И пак ще си траем. Защото все ни обвиняват, че мрънкаме за щяло и нещяло. Но си мисля, че това е само желанието ни за един достоен живот. Сега, тук, на човеци, не на камили!

Аз нямам лекета от черен хайвер на ризата си! А вие?