По Джулай, за Джулай

Normal_izgrev1

Джулай остаря!

А посрещането на изгрева никога не е било младо. Безсмъртното няма младост, но колкото и да е парадоксално, изключено дори от разума: нямащото младост, можело да остарява.

Животът го доказва, не и огорченията. Те са декор, могат да бъдат украшение, дори твърде натруфено, да изглеждат лекомислено, а мъдрят им израз, да буди насмешка е всеки страничен и единствено скрития под маската им, да вярва в отражението, което вижда в огледалото.

Посрещането на изгрева никога не е било младо. Младостта не подозира себе си, тя не се вглежда в чертите си, не се очаква, не се посреща.

Изгрева е младост или по-скоро символа й, в който остарялото преждевременно зрение, може да я различи и малко да й се зарадва.

Спомням си времето, когато всяко утро беше джулай.

Мой, самотен, носен като кръст.

Джулай започнал от зимата.

От началото на новото хилядолетие. Първите месеци на две хиляди и първа. Дая замина в Италия. Седем години живеехме на съпружески начала. Малко се страхувах за нея, иначе се радвах: имаше право на щастието си, а аз – бях неудачник. От друга страна си имах мечтите. Най-страстният секс беше в нощта преди да си събера багажа. Може да е имало даже любов, но по-скоро ми се струва, че вече беше симбиотична зависимост, силна като по-късните ми героини от разказа: “Порочна връзка”. Не можех да я спра, а в онзи най-ранен сутрешен влак от Пловдив към Асеновград, единствено разбиране и доста философски поглед, срещнах от един рецидивист, международен играч с който се познаваме от деца:

“Радвай се, ако я обичаш, какво си изпсихясал!”

С Маестрото с който работихме или по-скоро градяхме въздушни кули по-дълго отколкото живеех и с Дая, напоследък само се карахме и спорихме. Като най-унизително беше и съсипващо всичко хубаво, което успяхме да постигнем, че отношенията ни бяха изострени най-вече заради пари. Колкото и кофти да му беше, а и на мен, никак леко, някой трябваше да го направи, не правихме вече нищо, а само унищожавахме направеното: написах едно дълго писмо, че да не забравя нещо и го прочетох, когато се срещнахме. След интимния и служебен развод. В една и съща седмица.

Отварях очи, още през нощта, ръката ми откриваше бутилката от минерална вода, пълна с фалшива водка сложена на раклата. Няколко здрави гълтока и се оправях. Вдигах се. Ако имаше още нещо в бутилката, пъхах я в някой вътрешен джоб. Обикновено нямаше и я хвърлях в кошчето.

Живеех в един краен квартал на Асеновград. Как звучи само? Краен квартал в толкова малък град. То целият град си е като квартал на Пловдив, нищо, че е известен като Йерусалим на Балканите. Няколкото километра, които трябваше да извървя от вкъщи до интернет клуба на центъра, като че ли ме държаха жив. Не просто съществуващ, не гаснещ, а наистина истински и повече от всякога Жив. “Сам със своята вина” като лирическия на “Ахат” или чудовищен като популярния герой на Мери Шели. Някъде по пътя изгрева ме догонваше. Виждах други ранобудници, излезли да разходят кучето си, а на мен ми се струваше, че моето куче е слънцето. Бяга непослушно, пуснал съм го от каиш, малко се притеснявам да не се изпишка пред нечия порта, да не ухапе друг пияница или да не уплаши някое дете. Започнах да му викам всяка сутрин с усмивка: “Здравей, Слънчице”.

После, не знам какво търся в клуба. Пускам вече написани неща, не ми се иска дори виртуално да комуникирам. Изглежда заради каприза на моето куче, всяка сутрин го правя. В малкото случаи когато има още фалшива водка в бутилката и след излизането ми от интернет – клуба я допивам до вратата и я хвърлям в някое кошче. Не ми се пише, а не мога иначе. И нали след няма и денонощие ще трябва да изведа пак домашния си любимец на разходка. Трябва да напиша нещо, не че нямам идеи. Не, че не ми върви. Просто не ми се пише, няма смисъл. Заради слънцето трябва, дори да не намеря смисъл, заради него трябва. Да го има, да го разходя и следващата сутрин. Минавам през някое от онези магазинчета в които ми продават лекарството. Допингово средство за римувани глупости. Половин литър тридесет градусова водка струваше деветдесет стотинки. “Мелник”, мисля, че бяха шестдесет. Това ми е покупката. И стотинките, после ще намеря на някой да набера текст или да странирам, карам я ден за ден. Не се качвам до вкъщи. Тихо е пред входа, има и метална масичка с метални пейки. Тогава се въртеше и куцата немска овчарка Сара, лае и изглежда страховито, но това й е начина да си поиска ласка. Моят домашен любимец вече го няма. Възнесъл се е високо, излива мощ. Прилича на детинска фантазия, какъвто е бил преди няколко часа. Пия си водката, Сара се гали в мен, а по тетрадката драскам рими. Вървят из форумите, иначе са тъпи. Повечето поне, но нали ме правят щастлив. И колкото и безстойностни да са, крепят живот. Да, изглежда и в него няма голяма стойност. Но нали живота е преди стойностите, той ги създава. И всичко стойностно и качествено, което ме гледа от витрините, усмихва ми се през екраните, опитва да ми говори и да ме поучава, а ми е далечно, далечно в истинския космически смисъл на думата, ми беше по-безполезно отколкото тези ниски като качество стихове и ниска като качество водка. Друго просто не исках да пиша. Не му било времето.

Нямах си нищо друго освен онзи домашен любимец и в грижа за него, дочаках своето.

Месеци, почти година все първи юли. Взех си джулаите за три живота напред.

Хипарите – отхвърлените от обществото си, несъгласните с ценностите му, мръсните, неморалните, дрогиращите се, комунарите, завещаха празник, точно на тези които са ги презирали. И ако някой от онези в повечето случаи бунтовници без кауза, намерили общото: донякъде в пацифизма, но преди всичко, че не им се е воювало и не им се е мряло за ценности, които са ги отхвърлили, ако някой от тях види, че част от розовите му, напомпани с LSD и марихуана, сънища са се сбъднали и ритуала им се е превърнал в традиция, ако ги види от оня свят, ще повърне върху малкото си мечти, които е имал за своя.

У нас – пак толкова отхвърлените заради отдаването си на западно влияние и упадъчна музика, ако се усмихват днес, а по дяволите има защо, то тази усмивка няма общо с онази, която неволно се е изписвала бунтовно по лицата им.

Само не мога да разбера, мирните граждани, онези които винаги са били в статуквото, които никога не са излизали от рамките на благоприличието, чийто най-голям конфликт с общочовешкото разбиране е била някоя свада в колектива или с комшиите, които имат качеството да са приспособими във всяка среда и винаги да бъдат най-малко на едно средно ниво, никога не са били отхвърляни или презирани, какво общо могат да имат с истинския смисъл на празника. С празникът на тази дата.

Иначе във всеки живот си има периоди, които трябва да докажеш правото си на живот, когато природата ти, трябва да се окаже по-голям хищник от социума. И да оцелее.

Да посрещне своя изгрев, като шанс за повторен живот и повторна младост.

Период като описания и различен от описания, защото е индивидуален като генетичния код и отпечатъците на пръстите.

Юлското утро е като кръста. Всеки го има, но рядко някой иска да си признае, своя.


 


Създадена на 01.07.2011 г.

Коментари

Все още няма коментари