club50plus.bg

Ето, пак е последното число на поредния месец. Трябва да пътувам за
Столицата, за провеждане на така наречения контролен преглед. Това е,
като се увеличат бройките на годините, които живееш. Искаш не искаш, тялото
ти започва да напомня за себе си.

Казва ти:ти човече, така и така
живя през живота си и не помисли за мене;натоварваше душата си, ума си, краката
си, ръцете си, корема си и другите свои органи и сега е мой
ред да се обадя. Ще чуваш по-често моят глас. По-големите ти грижи сега ще бъдат
повече за мен. Ще ме развеждаш по градове и болници,
по влакове и лекари. За да знаеш какво правя и какво не правя за себе си, тоест за
теб. Нали сме едно цяло. Трябва да се понасяме.

И така, въоръжен с разните му изследвания, епикризи и снимки, поех с помощта на
родното БДЖ,  пътя за София. Добре, че послушах напътствията от
дома, та сложих и някой друг сандвич в малкия си багаж, преметнат през
рамо, защото голямо чакане му ударих този път.

Големият град ме грабна здраво още от гарата. Виждаш отсрещната
автобусна спирка, но ти е трудно  да стигнеш до нея.
Долу през подлеза - тъмно,опасно и миризливо. Не знаеш откъде какво ще
изскочи. Хайде иди се прави на европеец! Отгоре на булеварда - ръмжат ония ми ти конски сили и чакат: светофар да зеленей и..... ти да преминеш!Познай какво ще стане?!?.

Скиор-алпиец да си ще е трудно. Но, както и да е, вече бях в рейсчето. После - от
последната спирка малко пешеходно слаломче из заетите от леките
коли тротоари; поизкривих си крачетата по изпочупените пешеходни плочи; гмурнах се
с последните си нерви в много оживения подлез /ей,колко
столичани в тая ми София/; понастъпах , без извинение, разпилените по пътя
ми-кофички от кафе, шишета от швепс, огризки от сандвичи и баници,
костилки на продавани от по-мургавите, кюстендилски череши.

Признавам, че София е един голям европейски град. Знам колко и какви приятни места
има в него. Далеч съм от мисълта да го гледам от към некрасивата му страна, но
такъв ми бе сутрешния маршрут. И всичко това с моята "бодра "
стъпка на куцукащ с десен крак. Крайната цел вече е близо. Накипрената и грабваща
окото "мила моя болница"беше пред мене. Как тихичко се е
стаила и те очаква. За добро или за лошо. Всичко е много уредено;и шадраванчета
напевно клокочат с чиста водичка; вити алейки те викат за
спокойна разходка; зелени и пъстри градинки галят очите ти; големи професионални
табели направляват лутането ти;кокетни кафенца ти припомнят
за живота отвън и.. параклисчето.  Задължителното за такива "заведения".  Да се
помолиш за здравето си,пък каквото "сабята" на лекаря покаже, ако
лежиш тук.

Мушнах се в нужната ми сграда, смесих се с пациентите,  притиснат
плътно до стената на асансьорчето, хоп и съм на моя етаж.
Там, където ще чакам за да чуя думите, че съм по-добре и всичко върви в
правилната посока. Но, оказа се, че доста ще почакам този път. Истина е, че голям специалист в своята област ще ме гледа. Мнението му за моето здраве ще е
очаквано и меродавно. Нали от малки деца знаем, че човекът с бялата
престилка-чичко доктор знае много и така ще направи,  за да не ни боли
повече.

"Заплюх"си едно место на пейката и започна настоящият ми ден. Защото
всичко, от неговото ранно начало до късния му здрач, е подчинено
на това: какво ще се случи след чакането;какво ще чуя за състоянието ми. Иначе
делникът на работещите в бяло се въртеше около нас чакащите
във фояето, като на филмова лента. Родното ни медицинско обслужване сякаш ни
определи за жури и щедро ни показваше специфични картини от
болничното ежедневие.

Лекари кръстосваха от кабинет в кабинет и даваха своите живителни указания. Медицински сестри смело и уверено разнасяха системи,табли с лекарства и всевъзможни изписани листове. Наложи се да видим и физическите им умения при получаването на по-големите кашони с лекарства. Санитарки контролираха за хигиената по стаи, коридори и площадки. Момичета за всичко, те щъкаха и отвърляха задачите и със строг глас държаха в ръцете си реда в стаите на лежащо болните.

А те, болните,  предали се изцяло на горе изброените, бавно и с усилия вървяха по така утъпкания и предписан път на лечението /изследвания,манипулации,прегледи/. Под ръка с единствената си самоличност в болницата /персоналните здравни картони/, кротко и смирено извървяваха ежедневно пътя си на очакването и надеждата.
И всичко се случваше пред нас, няколкото чакащи за прегледа. Заседнали по
ученически на пейките в очакване на реда си, ние гледахме всичко
това.

Главите ни непрестанно се изпълваха със собствени мисли за себе си, за
състоянието ни. Как ще премине прегледът?. Какво ще чуя от
специалиста?. С какво настроение ще си тръгна от срещата с него?. Въпроси, чиито
отговори засега висяха във въздуха. Беше още толкова "рано".
Живите "филмови" кадри от медицинското ежедневие продължаваха да се въртят пред
очите ни. "Хайде всички на обяд!Всеки да си вземе
чашката и лъжичката" - с подканващ глас санитарката извести за часа -12 на
обяд. Болните се затътриха към едно от малките разнообразия на деня -
-храната. Не ,че е кой знае каква. Но напускаш за малко тягостната атмосфера на
болничната стая и сядаш на масата с личната си фантазия , че си
у вас и си ядеш сладко, сладко. Истинският медицински персонал продължаваше да
набира метри от стая в стая, от етаж на етаж.

Темпото беше състезателно. В движение се даваха напътствия, разрешаваха се възникнали задачки, комуникираше се с мобилните телефони. Ние,чакащите, ту бяхме със себе си, ту зяпахме и разсейвахме мислите си. На моменти забравяхме за какво сме
тук и леко и непринудено заговорвахме помежду си;мъничко и
тайно се усмихвахме на нещо с комичен отенък, станало на "филмовата площадка"
пред нас. Да, защото седнали безплатно на първите редове, за момент забравяхме, че чакаме и то толкова дълго.

После времето захапа края на работния ден на персонала/ някой да не си помисли ,
че часът е около 17;не, тяхното работно време е до към 14 часа/. Площадката пред
нас започна да опустява. С мили очи, ние чакащите, изпращахме
персонално и групово отиващите си специалисти. Болните се прибираха по стаите си
за заслужена почивка. Санитарките последни шумоляха
около нас на път за "офисите си". Асансьорчето престана да бълва хора на нашия
етаж. Болничната тишина и атмосфера бавно , бавно запъпли по
стълбището към площадката ни и към самите нас. Всеки се затвори отново със
своите мисли. Със своите болежки. Със своите надежди. Настана
понятна, но нежелана самота.

Колко ли ще стоим още така? Ще ни останат ли сили от
тези "убийствени" въпроси, които сега ще си задаваме отново?
Ще продължи ли дългото чакане да дълбае отвътре с постоянните мисли и чувства?
Друго си беше "филма "преди малко!.Разнообразявахме се!.................

И, ето!
Те изникнаха така ненадейно отдолу, сякаш изпод по ниските пластове на
болницата. Вкупом всички заедно. Той-бащата и трите му деца -
едно момиченце и две момченца. Много близко родени във времето. С весел глъч смело
превзеха стълбите от долния етаж и така неканени заеха
нашата "сцена" на площадката.  Идваха на свиждане, да видят мама. Чула най-милите
гласчета , които никога няма сбърка дори и от разстояние ,
тя милата напусна стаята си и бодра и ведра се засили към тях. Ръцете й бяха
достатъчно разтворени, за да прегърне и обхване изцяло и крепко
децата си. Останаха и звучни целувки за любимия.

Сякаш чист повей разгони стаени в ъглите нашите тежки мисли. Стана по-светло;по-шумно; по-приятно, дори и за да чакаш още много. Веселият детски смях леко ни плесна по бузите и събуди в нас човешката радост. С нескрито задоволство
 вперихме очи в новите "филмови "герои. С жив интерес следяхме
действията, движенията, жестовете на това приятно многодетно семейство.
С извинително "нахалство"понадавахме и ухо за да чуем и думичките, които те с
такава нежност си разменяха. На площадката, тук на третия етаж на
болницата, сякаш по поръчка, за да разведри дългото ни чакане , бяха изпратени
незнайно от кого и обичта, и любовта, и неподправените жестове, и
истинските палави настроения, игри и закачки. "Мамо,Мамо какво ти е това на
ръката? Мамо,Мамо ти с коя лелка си в една стая? Мамо, Мамо защо си
така облечена? Мамо,Мамо, тука много ли е високо? Мамо,Мамо, пък аз си научих урока
по писане за утре сам? Мамо,Мамо, на мен татко ми помогна да
си реша задачката по смятане!? Мамо,Мамо, на мен не ми се ходи още на градинка!

В къщи с дядо и кучето ми е много хубаво! Мамо, Мамо, сега таткоще ни води да ядем пица!Мамо, Мамо, ти кога ще си дойдеш в къщи? Искаме те, Искаме те! Мамо, Мамо, тук в тази стая какво има? Мамо, Мамо, вие какво ще хапнете за вечеря?".

Кълбото от чистите въпроси се търкаляше между нас и с приятен звън удряше в стените. Милата майчица с грижовна нежност редуваше отговорите с неуморими гушкания и целувки. Таткото прояваше нужнатастрогост в отделни моменти. Тя съпричастно го чукаше нежно с лакът по гърба. Те двамата бяха единни във всичко. Той, с фактическа хронология допълваше описанието за живота, който водят без майката.
Периодично, на къси интервали, гальовно търсеше нежна целувка с любимата си. Те
,родители и деца, всичките заедно интересно се допълваха. Кой
с по-малка, кой-с по-голяма индивидуалност,  умело рисуваше образа на едно
задружно, весело,разнообразно , създадено с много любов българско
семейство. Всички се радвахме да ги гледаме. Съпричастно се усмихвахме. Следяхме с
вълнение какво ще видим сега от тях. Мислено се заиграхме в
голямата им и задружна компания. Забравихме за какво сме тук. Не редяхме вече
пъзела на очакваното за нас мнение от лекаря-специалист.

Не поглеждахме часовниците на ръцете си. Не ги следяхме така припряно. Телата
ни, душите ни , мислите ни се раздвижиха само в положителната
посока. Ние виждахме себе си-здрави, силни, пъргави, весели, с непрестанен импулс за
живот.

Тази пъстра петорка ме върна в моите ранни години , в
игривия шум на нашето също толкова многодетно семейство. Аз играех с братята
си;скачах;говорих;питах;чувах;сърдех се;плаках под милите погледи
на моите родители. Разнообразието от въпроси и отговори, чувства и емоции бяха
подобни. Живителната пъстрота на многодетното семейство в годи-
ните не се бе променила. Хванали се плътно ръка в ръка, новите български родители
с много обич и такт създаваха бъдещето на България.

Хвала им! Да са живи и здрави всичките в живота напред! Със своето неочаквано
присъствие ,те изиграха и за нас самите необходимата си роля.
Ние чакащите се запасихме с достатъчната доза за търпение. Нервите ни се
успокоиха. Върви време, ние сме с теб и ти си с нас.
"Хайде,всички на вечеря!Да не забравите канчето и лъжичката си!?". Така
често чуваният глас на санитарката ни върна в действителноста.
Да, беше дошло време за вечеря. Това сякаш бяха последните субтитри на този нов за
деня ни "филм". С любящи целувки семейството се раздели. Всеки
пое определения засега път в живота. Настана отново познатата атмосфера на
нашата площадка. Нашата, приютила ни за един цял работен ден време.

Колко неща видяхме, без да искаме и очакваме. Тя не ни остави да скучаем. С многото
си картини от реалния живот , толкова много ни помогна в
това днешно наше чакане.

После събитията се развиха според
очакванията. Лекарят-специалист, смазан и той от тежкия, изпълнен и с
лечение и с бумащина ден, намери сили да прегледа всеки от нас .С достойнство
изпълни Хипократовата клетва. Това дълго чакане не беше напразно.
Тръгнах си по обратния път към дома. Тялото ми физически се сърдеше за
това голямо обездвижване през деня. Право бе. Ние с него, преизживяхме
много през този ден.

Не съжаляваме и за уморителното пътуване;и за многото
чакане; и за резултатите от този контролен преглед. Няма какво да
крием. Животът затова е интересен - със своите странности и разнообразия. Той е
способен, в различните моменти да предложи другото, неочакваното.
Не търпи строгото, подреденото по войнишки развитие на събитията. С мъдрост и
прецизност балансира ставащите случки с нас. Разбира и откликва
на нашето човешко тълкувание на мислите и действията ни. Непрестанно ни изненадва
с пъстрите неща от живота, в които ни въвлича. Контролира
нашето желание да живеем красиво. Често с неочакван такт разнообразява делника
ни. Грижи се за нас - за нашето минало, настояще и бъдеще.
Различното в него ни мобилизира за среща с полюсите на живота. Толкова необходими
за съществуването на човешкия вид.

А ние достатъчно ли го разбираме? Често ли тълкуваме картините, които той ни
излага? Разсъждаваме ли честно върху знаците, които така умело
реди по пътя ни? Виждаме ли, чуваме ли , чувстваме ли добре, всичко онова, което той
ни предлага? Разговаряме ли постоянно с него така
истински, както разговаряме със себе си? Искрено ли се усмихваме или натъжаваме
от събитията, в които той ни въвлича? Верни ли сме му?
Въпроси, чиито отговори се крият само в нас!
Отговори, които ще си дам при следващото чакане, може би.