club50plus.bg

Сутринта, рано рано, още преди да отпия от първото за деня кафе, ми звъни мобилният.

„Честит празник" – въпреки сънливостта разпознавам възторга в гласа на най-добрата си приятелка, което леко ме озадачава.

„Кой празник точно ми честитиш ?" – проявявам необичайната си мнителност. „Е как кой?" – Не се предава тя. „Днешният".

Ако бях лозар нямаше да се чудя, а вероятно щях вече да съм на лозето и да зарязвам пръчките. А можеше и някъде след обяд и след няколко чаши ланско вино да ме изберат за „царица на лозето", например. Но всъщност няма как – в българската традиция това, зарязването, си е чисто мъжки ритуал. Стопанката става рано, рано, омесва ритуална питка, сготвя кокошка и изпраща стопанина на полето да зарязва лозите.

Но не съм лозар, и питка не съм омесила, така че на този етап вариантът зарязване отпада. Освен ако не се употреби в другия му смисъл. Пу пу пу!

Продължаваме с празниците – Кирилка също не съм, макар че е можело да съм – любимият ми дядо се казва Кирил, да е жив и здрав. Като имам предвид този факт, както и това, че съм българка, няма никаква причина днес да не почета Свети Кирил Славянобългарски – Константин Философ. Това, че на 14 февруари българската православна църква почита един от създателите на славянската писменост, е повече от повод за празнуване. Нищо че ...като се замисля, Солунските братя ще да са много недоволни, виждайки какво правим със създаденото от тях. Но в крайна сметка те са измислили писмеността, а не правописанието.

Размишленията ми са прекъснати от следващия въпрос на ранобудната ми френдка, извинявам се... приятелка – „Получи ли подарък?". Което питане ме връща в битието и в дилемата – е ли е празник Свети Валентин, не е ли? Отговорите ми всяка година са различни, според настроението и поведението на милото.

Тази точно сутрин Свети Валентин, Амур, Купидон, Ерос, Уилсън Чонг и всички там посредници на любовта, са заседнали в снега и по никакъв начин не могат да се доберат до душата ми. Затова отговарям „Аз, скъпа моя, не съм католичка, омъжена съм и не, не съм получила подарък и не, няма да празнувам".

„Защо не?" – продължава необичайно инатчийски гласът от другата страна на слушалката.

Всъщност, наистина – Защо не?

Какво толкова страшно има в надуваемите сърцевидни балони, в плюшените мечета, зявяващи „Обичам те" или в шоколадовите бонбони, носещи сладостта на онова чувство, което кара душата ти да лети, а ръцете ти да изтръпват? Помня го - хубаво е, много хубаво. Има моменти, в които така ме връхлита, че си казвам - ето това е смисълът!

Делничността си я имаме, всеки ден, непрекъснато, изпълнена с новини за повишаване на цените, за затъване в преспи и в криза, за проблеми и трагедии. Ежедневно, ежечасно. А се страхуваме от някакъв си католически свети Валентин. Като че ли, отричайки го ще сложим печат на декларацията за същинска духовност и принадлежност. Може би, защото Купидон е изобразяван със стрела, вероятно това ни плаши. Но на 14 февруари не почитаме Купидон. Защото самият светец – Валентин, всъщност си е съвсем безобиден. Толкова безобиден, колкото може да бъде един християнски епископ, позволил си да се опълчи на императорско решение в името на любовта и семейството.

Ама защо не наистина? Защо да не отпразнуваме любовта, онази, която дава живот, която вдъхновява и окрилява, която изцерява, след като е разболяла, която... с чаша вино, на правилен български. Не вярвам свети Трифон и Свети Кирил да възразят.

Допивам кафето и целувам милото по бузата „Обичам те". „Какво ти става" – питат очите му, усмихвайки се. Нищо, казвам аз, отивам да зарежа лозето, идваш ли?