club50plus.bg

Споразумение за партньорство с нас, не със зависимите

С близките на зависимите работим по два начина – в група и чрез индивидуална работа. Груповата работа се провежда веднъж седмично, родителите (защото в групата в момента всички са заради децата си) се събират за час и половина, участието им е доброволно.

Това са групи за взаимопомощ, където моята работа е да улесня диалога между участниците. Да създам условия на спокойна атмосфера, на доверие, на взаимопомощ. Това им дава шанс да говорят по теми, които за тях досега са били срамни, тежки, болезнени. Всеки вижда, че и другите имат същите усещания, т.е. виждат себеподобни. Виждат, че техните проблеми не са изключение, важат и за всички останали и някак си това ги облекчава.

Другата ми роля като водещ на групата е да ги насочвам да мислят за нови стратегии за справяне със стари дългогодишни проблеми, с които не са могли да се справят. Да не зациклят на едно и също място.

Защо е ценна тази група за тях?

Първо защото те се сблъскват с общ проблем: всеки от тях има близък зависим, най-често дете. Второ, тези, чийто деца са по-дълго време в програмата, са с много повече опит и са по-уверени, по-спокойни – за да е останал близкият в програмата, той е минал трудния период и се е задържал чист от веществата, от които е бил зависим. Той се е развил, той се е променил. Съответно и членовете на семейството вече не са същите – цялото семейство се е променило, всички в него са по-добре. Такъв родител в групата вдъхва надежда на новодошлите и ги успокоява. Много е важно да не се губи надеждата.

Ако аз им кажа, че не е хубаво това и това да се случва, или че трябва да вземат такива и такива мерки за сигурност в къщи, да внимават за манипулации от страна на зависимия, това е малко – те го чуват от професионалист. Съвсем различно е въздействието, когато това го каже друг родител, който има зад себе си личен опит. Много по-силно въздейства. За това са ценни тези групи.

Много често родителите идват в групата с нежелание – аз толкова съм изчел, с толкова неща съм се сблъсквал, нищо не ми помага, та вие ли ще ми помогнете? Толкова проблеми си имам, защо ми е да слушам проблемите на другите?
Идват малко настръхнали. При това детето на новодошлите доскоро е употребявало и те са под голямо напрежение.

Но другите в групата са много толерантни към това, много търпеливи, опитват се да подкрепят, опитват се да го успокоят. Те го разбират, минали са през такъв период. Досега не съм видяла да настръхват срещу някой и да отвръщат с негативизъм, напротив! По този начин те също учат новодошлите родители да се променят – паралелно с децата им. Това е много важно, защото ако зависимият се променя, но в къщи нищо не се променя – обстановката, отношенията, правилата на общуване си останат същите – опасността от връщане на лекуващия се към старата зависимост е много голяма.

Има близки, които прекалено много се обвиняват за зависимостта на лекуващия се. Слагат прекалена тежест върху себе си, върху собствения си пример, което не е реалистично. Има и родители, за които е прекалено болезнено да поемат някаква вина или отговорност, и се опитват да си обяснят случилото се с всякакви странични фактори – обществото, приятелите, училището, демокрацията. И в двата полюса няма нищо положително.
Тук всъщност се демонстрира способността на човек да поеме отговорност за собственото си поведение. Понякога те я приемат, но не я афишират – дават си сметка, но не обичат да говорят за това. Те много се срамуват. Много!

Има много теории, които обясняват зависимостта. И всяка теория, всяка школа си има свое обяснение. Някои натоварват повече родителите с вина. Други казват: това се случва в тийнейджърските години, когато всички експериментират, но някои развиват зависимост, други – не. Родителите трябва да са наясно с това, че всички пробват.
Намесват се и биологичните теории, които казват, че всичко зависи от генетичната предразположеност на нервната система. Други пък, по-ориентирани към поведението, казват, че това е един протест на младия човек срещу обществото, срещу нормите...
Истината е, че от голямо значение е и в каква среда се намира човек – дали тя го подкрепя да употребява или е среда, която се занимава с други неща.

Фамилните срещи

Индивидуалната работа, за която стана дума в началото, всъщност е индивидуална за семейството, т.е. събираме цялото семейство плюс зависимия – това са фамилните срещи. Минимум веднъж на месец се прави среща със семейството и самият зависим организира тази среща. Възлага му се като отговорност той да събере цялото семейство.

Връщането на отговорността у тези хора е ключов момент в обучението. Много е важно и във всеки момент, в който можем да натоварим зависимите с някаква отговорност, го правим. Отговорност за тяхното здраве, за това да вървят напред, да се развиват, да вървят нагоре по нивата вътре в групата, което носи със себе си и повече привилегии. Те виждат отговорността не само като някаква тежест, но виждат и хубавите неща от това да се свърши една работа.

Целта на фамилните срещи е не толкова да се дълбае в историята, а да се работи с настоящето, с актуалните проблеми. Работи се с отношенията – доколко членовете на семейството са близки помежду си, доколко споделят. Ако имат конфликти, те се отработват по конструктивен начин. Когато се налага, им „превеждам" какво е искал да каже единият, какво е искал да каже другият. Това им дава алтернатива, нещо ново се внася в отношенията им, особено когато те са конфликтни.

на фамилните срещи се работи за решаване на днешните проблеми и конфликти

Фамилният терапевт търси още кой в семейството има най-много ресурс да подпомогне зависимия. Защото той сам не може да се справи. Затова зависимостите се лекуват в терапевтични общности – в групи. Зависимостта е проблем, който не можеш сам да овладееш. Може да се случи в група, пак в група се подобрява състоянието, но и благодарение на близките и на подкрепата им.

Затова ние запознаваме близките с работата, която вършим със зависимите в тяхната група, с инструментариума, с който работим. Той включва терапевтични задачи и моделът трябва да се принесе и вкъщи. Работи се на три нива, първото е емоционално – защото след употреба те не знаят какво е чувство, откъснати са от емоциите си. Второто ниво е комуникативното – ниво мислене. И трето е на поведението – какво да прави, когато има стрес, проблеми, неувереност, страх.
Доскоро зависимите са се справяли с проблемите си чрез употреба. Сега ги учим на ново поведение. Защото стресовите ситуации, страховете им, личността им не могат да бъдат променени от програмата. Ако те са дълбоко неуверени в себе си, ще излязат от програмата все така неуверени, но ще имат стратегия да се справят с това, без да употребяват вещества. И семейството е информирано.

Градим модели и ги пренасяме вкъщи

Зависимите в своята група работят много – чистят, готвят, сами си приготвят обяд, кафетата и всичко е подчинено на режим. Идеята е в къщи също да се пренесе това – да участват наравно с останалите в семейството.

Има си йерархия, която те трябва да спазват в къщи – родителите да си поемат своята роля на авторитети, всеки друг да поеме своята. Зависимите имат нужда от това, те се чувстват много по-спокойни, когато нещата са подредени, когато има ясни правила – тогава обстановката в къщи е предвидима. Те трябва да знаят какво следва, ако не си спазят задълженията, и какво следва, ако ги спазят. Награди при добро поведение и санкции при неспазване на договорките.

Не дълбаем много в миналото (освен по заявка на самото семейство да се работи върху някакъв конкретен проблем). Не ровим и не търсим. Правим нещо много просто – пренасяме този модел в къщи. И това го правим чрез близките. Търсим тяхното съдействие. Посланието към тях още в самото начало е: бъдете ни партньори – на нас, не на зависимите. Идеята е да ни партнират, за да помогнем на техните деца. Сключваме договор.

зависимите се чувстват много по-спокойни, когато нещата са подредени, когато има ясни правила

В началото и аз съм се изкушавала да натоваря родителите, семейството, общността с вината. Обаче виждам, че никой не е застрахован и наистина много факторите за появата на зависимост. Не е само семейството. И за да не си губя времето в безсмислени работи, аз се насочвам към това кой от семейството има ресурс, на кого може да му се увеличи ресурса. Как да се помогне на семейството оттук нататък да излезе от тази криза. Това е.

Близките сами по някакъв начин допринасят за това. Те са отворени да чуят, да разберат. Започват да се интересуват, да слушат нас и другите близки и сами, някак интуитивно и благодарение на информацията, която получават, стигат до своите изводи и се променят.

Но има семейства, които не са готови за такова нещо и колкото и да им говориш, няма да възприемат. Даже по-лошо се получава, чувстват се като обвиняеми, затварят се и такъв близък го губим. Просто не желаят да идват. Казват – аз нямам никакви проблеми с детето, аз си общувам идеално с него. Аз се държа перфектно. Аз проблеми нямам, той има проблеми. И ни го оставят тук, да го „ремонтираме". Как на такъв близък да му се помогне?

Програмата на терапевтичните групи е доста дълга, защото всички промени стават бавно. Но за да са трайни, те трябва да стават бавно. По същия начин се променят и родителите – бавно!

От омагьосания кръг на съзависимостта се излиза трудно

Когато в едно семейство някой страда – било от психично разстройство или някакъв тип зависимост – близките стават съзависими. Те всъщност не контролират живота си, а проблемът, разстройството, болестта контролира живота на всички. Както зависимостта контролира изцяло живота на зависимия, по същия начин зависимостта започва да контролира живота на всички останали в семейството. Те, казано метафорично, заспиват един сън. Те започват да се въртят в едни омагьосани кръгове, да се занемаряват, да се изолират. Точно каквото се случва със зависимия човек – занемаряване, изключително ниско самочувствие, нежелание за живот.

Единствената им действителност е, че трябва да се грижат за болното си дете или съпруг/а. В момента, в който настъпва подобрение при зависимия, всички, които са се грижили за него, често рухват. Защото смисълът на техния живота е фокусиран не към себе си, а към решението на проблема със зависимостта.

няма близък без съзависимост, но степента при всеки е различна

Съзависимостта е доста опасно състояние. Затова в групата на близките постоянно говорим за това състояние, какви са симптомите му. Една майка ме попита дали е възможно някой да не страда от съзависимост. Не е възможно, всички я имат, но зависи в каква степен.

Много често се случва нещо друго: техният близък се оправя, а те се насочват да помагат на някой друг, да спасяват някой друг болен или зависим. Такива хора търсят контакти и познанства само с хора, около които има болести и проблеми. Съзависимостта е много подмолно състояние. Няма видими признаци. Не е като зависимостта – тя е видима.

Съветваме тези хора да спрат да контролират другите, защото не могат. Могат да контролират само себе си и собствения си живот. Постоянно ги питаме какво хубаво правят за себе си. По какъв начин съчувстват на себе си. По какъв начин се грижат за себе си. Какво са правили в миналото например, което им е било приятно. Дали сега не могат да го правят. Ето такива неща. Насърчаваме ги да се грижат за себе си. И когато те се грижат за себе си, когато правят нещо приятно – настроението им се повдига. Отношенията в къщи веднага стават по-добри. Обстановката става по-спокойна и по този начин те се превръщат в модел за зависимия – човек, който се грижи за себе си.