club50plus.bg

Нашият личен отпечатък върху живота

По-лесно е да се озъбиш, отколкото да се усмихнеш. Прави ли ви впечатление? Едно озъбване и сякаш негативната енергия се оттича от вените. Като своеобразно душевно пречистване.
Зная, сигурна съм - в този момент, докато четете горното, ще сбърчите вежди и ще кажете - ама аз не...! Всъщност и аз също не. Или поне се опитвам, но не винаги ми се получава. Понякога ми се иска да кресна, та целият свят да ме чуе.

Без да зная точно защо...без конкретен повод, просто ми се крещи. Друг път дори ми се рита. Съзнавам, че звучи ужасно, но е истина. Изпитвам неудържимото желание да сритам някого по кокалчетата, по възможност с остри обувки.

Все по-рядко обаче ми се случва да се усмихвам без повод, ей така, просто. Някой вероятно ще каже с разбиране - ами такъв е животът, тежък, нерадостен, неусмихнат. Да, така е - нелек е той, животът. И какво правим ние? Оставяме негативизмъ да се вихри на воля, да се настанява на физиономиите ни, да се вмъква в душите ни, да говори с устите ни, да определя делника ни и животът става още по-нелицеприятен. Вероятно тук скептикът ще се обади с предположението, че неуместното усмихване в неприятна ситуация е просто...неуместно. Може би ще бъде прав, а може би - не, защото

Лошото е добър манипулатор

Някак си съмнителен изглежда човек, който върви, а изражението му едно такова жизнерадостно. Някак си те кара да се запиташ - а, бе, този нормален ли е? Цените скачат, кризата се е заседяла и не ще да помръдва, безработицата расте, заплатите в най-добрия случай не се повишават, ,някой е разбил мазето и е обрал бурканите до шушка, колата има нужда от нови гуми, детето от нови обувки, шефът...продавачката в бакалията...времето... И така лека-по-лека приемаме нормалността на постоянната намръщеност. Защото е естествена и аргументирана. Добре аргументирана и житейски подплатена.
Лошо правя, че обобщавам...да.

Не всички са такива. Има и хора-усмивки. Има, и слава Богу. Защото в противен случай сме заникъде . Просто напоследък ми прави впечатление с каква лекота хората раздават лошотия и явно това им харесва. Срещаме такова поведенение  на улицата, в градския транспорт, има го в интернет пространството, където маските позволяват да развържем емоциите си и да ги оставим да се вихрят на воля. Срещаме го в домовете ни, до домовете ни...навсякъде.
А всъщност, ако се огледаме, около нас поводи за усмивка - много. Дребни и големи. Важното е да съумеем да ги уловим и да ги използваме, за да променим своя ден и деня на другите. Защото подарената усмивка е най-големия дар, тя дарява топлина и вяра. Уж е малко, а всъщност е много.
Жизнерадостност му трябва на този живот, жизнерадостност и много усмивки...Така мисля аз, вие, вярвам - също.