club50plus.bg

За нашите грехове, за Отеца и за Неговия Син

Все се търсим с тебе, Господи, а като се намерим не се харесваме.
В Едем беше прекрасно, докато бяхме заедно. След като ни създаде обаче,с всичките доволствия около нас, Ти се оттегли във висините и само един спомен ни остави – забраната.

Заради тази забрана започнаха и нямат свършек тегобите ни. Заради нея все те търсим, Господи, за да те питаме защо трябваше да я казваш тази забрана, вместо да си вземеш тайната на познанието там, горе. И защо пък трябваше да ни казвш,съде си скрил ключа на тази тайна?

Ако ни беше казал, нямаше да я откъснем тази ябълка. Ти забрани, но забраненото е най-сладко, и заради това ние я откраднахме, а ти се разсърди и ни напъди с по едно листо на задниците от Рая, само с една наръбана ябълка.

И като се почна оттогава, та до днес – ние с вината си за кражбата, и Ти с отческия си гняв...

Плюхме парчетата от ябълката докато изгаряхме в първото си грехопадение. Менявахме парчета от нея за парчета от пшеничната пита на Кайна и за хапки от печеното агне на Авела. Обелки от нея оставихме в пепелищата на Содом и Гомор. Семена ябълкови скрихме в ковчега на Ной... Бягахме и не се обръщахме назад. Ръбахме, преглъщахме, повръщахме и нищо не разбирахме.

Търсехме Те, Ти да ни кажеш. Но едно търсехме, а друго откривахме. Само по проявленията Си ни караше да Те познаем, а те не стигаха, защото като загубени деца бяхме, неразбиращи знаменията.

И като не се явяваше, разлюбихме Те, забравихме Те, и си измислихме други богове. С тях бяхме на „ти", защото те бяха наше творение. Гълъбица ли искаха, давахме им. Телец ли им се дояждаше, колехме им. Девица ли пожелаваха, имаха я. И докато я обладаваха, шухнехме в ушите им, какво да кажат на поклонниците.

Казваха те, и каквото кажеха, това ставаше, защото ние сами си го правехме. Без страх от Тебе го правехме, защото Ти се беше загубил някъде, или пък ние се бяхме загубили в онова време на езичниците. 

Не че и тогава не Те търсехме от време навреме. Напротив! По едно време даже всички се бяхме емнали да стигнем до престола Ти, във висините. Кула бяхме започнали да строим край Вавилон, но Ти не ни даде да се изкатерим по нея. Гътна кулата ни, омешави езиците ни и ни накара да се изпокараме помежду си.

Когато Ти започна да ни търсиш, ние вече толкова се бяхме умножили и разчленили, че Ти трудно ни разпознаваше.

И понеже не Ти се явявахме вкупом, както преди, и понеже твърде много беше отслабнала вярата ни, Ти започна да ни изпращаш любимците си и знаменията си.

Плашехме се и им се чудехме на тези проявления, а пророците ти оплювахме, прогонвахме обезглавявахме, или на кръст ги разпъвахме, редом с безпътните, с крадците и злодеите.

С последния си пратеник обаче, Ти надскочи всичките ни надежди и всичките ни страхове. Не че и него не оплюхме, не обругахме и не разпънахме. С последния си пратеник Ти ни изпита. Сина си изпрати, но не ни каза, че е Той.

Със страха на Ирода, с лукавството на фарисеите, с предателството на Юда и със съмненията на Петра и на Тома ние те питахме: „Той ли е?", а Ти мълчеше. И когато посипвахме с цветя пътя Му, мълчеше. И докато придрямвахме на Елеонската планина, мълчеше. И докато го предавахме , мълчеше. И докато го плюехме по пътя към Голгота, мълчеше...

Може би така е трябвало, но ако ни се беше явил, Господи, можехме да го сменим с Варава... Можехме, ама ти зъб не обели. Така Си бил казал и така си преценил, да изпратиш Сина Си, и Той да изкупи с кръвта си човешките ни грехове.

Не си ни разбрал, Господи! Не си ни разбрал! Знаеш ли от времето на разпятието досега колко грехове сме натрупали? Знаеш,че онази ябълка още я дъвчем, прегллъщаме и повръщаме и нищо за нея и от нея не сме разбрали? Знаеш ли, че твоят гняв от Содом и Гомор, от Вавилон и Йерихон е нищо в сравнение сравнение с нашия чоловечески гняв от Бухенвалд, Аушвиц и Гулаг, от Хирошима и Нагазаки, от Чернобил и Ню Йорк, от Тора Бора, Митровица, Кандахар и Триполи...

Знаеш ли колко пъти по 40 години обикаляхме из пустините с измислени и самозвани Моисеевци.

Сигурно ги знаеш тези неща, Господи, но ако ги знаеш, защо си мълчиш? Открий ни се, както ние Ти се открихме, и да спрем най-сетне да се търсим и да се припознаваме.

Ние сме в краката ти, Господи!

Припознай ни и внимавай да не ни смачкаш в недостойнството ни. Ние пък ще внимаваме да не се препънеш и да не се сгромолясаш върху всичкото, защото пак ще трябва да започваш от нищото, или от словото, или от каквото и да е там в първата нощ, докато съмне, за да се преброи: „Биде ден Първи!"