club50plus.bg

Спасението от черногледието на ежедневието е пожелателно, желателно и възможно

Струва ми се, че напоследък всички хора около мен започнаха да страдат, ако не от депресия, то поне от цял „букет” болести или по-точно – може би от хипохондрия. Масово. Че сме болен народ, болен сме – челните места по процент на заболяванията в класациите в света и в Европа са все наши. Че сме застаряваща и бързо изчезваща нация, която пак се класира на челно място, е факт. Но и, че започваме да психясваме на тема болести, също е факт. Или поне това наблюдавам сред моя кръг познати. И близки. И един-двама от приятелите ми. И съседи – дори в асансьора това е основната тема, която те връхлита щом след поздрава сбъркаш да попиташ спътника си как е...

Установих, че разговорите с познатите ми постепенно заприличват на телевизионни предавания

с дежурните теми за безпаричие и безработица; болести и съотвените съвети, илачи, добри лекари, източна медицина и упражнения; поредния нов духовен учител и учение; стрес и противодействие, магии, врачки и баячки, хороскопи, астрология, нумерология; природосъобразен начин на живот, здравословно хранене, вълшебни диети, хранителни добавки, фитнес, гимнастики; лоши съседи, ремонти, ново строителство и лошото му изпълнение, прескъпото обзавеждане със съмнително качество; съсипани бракове, триъгълници и четириъгълници; мода, псевдозвезди и личните им пикантни историйки; вездесъщата политика; манджи, рецепти за храна и модни кулинарни водещи; поколението ни и това след нас, заедно с децата ни, които нито са амбициозни, нито са материално осигурени. Да, повечето от тези теми са важни, но когато се говори обсебващо, постоянно и единствено само по тях, голямата награда за въвлечения в това изпитание на търпението слушател е още по-голямата досада.

Не отричам нито огромната полза от здравословния начин на живот, нито уменията на истинските ни народни лечители и билкари, нито родната ни медицина, нито постиженията на източната медицина, нито духовните практики, нито древните познания в областта на астрологията и нумерологията, но когато това е фикс идея, настанила се на широко в главата на говорещия, ми идва в повече.

В целия този тюрлюгювеч в общуването,

се открояват като водещи теми политиката и болестите. От първото ми се отщява изобщо да говоря и да чувам – заради поредните кавги между близки хора и заради преливането от пусто в празно. От второто ми се отщява да съм човешко същество. Само от изброяването на симптоми, диагнози и лечение, започвам да се чувствам като старо дръгливо псе, нападнато от всички познати, както и от доста загадъчни, болести и паразити, малко преди умирачката.

Различаваме се от възрастните си родители само по това, че не сме се пристрастили неспасяемо към сериалите, лекарите, знахарите и врачко-баячките. И че още някои от нас ходят и на работа.

Сякаш всеки се старае да докаже, че неговото заболяване е най-тежкото. „Хвърчат" в разговора медицински термини, описателно и образно се разказват всички манипулации, градят се хипотези, разнищват се диференциални диагнози, чертаят се планове и стратегии за хода на болестта и за лечението й. Чопли се до умопомрачение. Понякога имам чувството, че съм попаднала на световен конгрес на водещи медицински светила.

Доскоро мислех, че здравните предавания трябва да бъдат забранени за пенсионерите, защото ги превръщат в хипохондрици, но с претенции за знанията на всеизвестния д-р Хаус. Сега си мисля, че трябва да бъдат забранени за всички по-възрастни от първокласници. Както и филмите с медицински сюжет.

Затова спрях преди години да гледам телевизия

За да се спася от медицински предавания. Ако исках да бъда медик, щях да следвам медицина. Здравната култура се придобива в училище – от началния курс до края на гимназиалния, а като част от общата култура на човек и в семейството му. Започва се с обучението му още в най-ранна възраст. Мисля, че това е достатъчно за всеки средно интелигентен човек.

Писна ми. Не искам да живея в огромна болница. Не искам да се депресирам непрекъснато от оплаквания и разкази на „страдалци". Познавам сериозно болни хора, познавам инвалиди, както и тежко и фатално болни хора, които са по-ведри и по-големи оптимисти от нас, тези с нормалните за възрастта ни проблеми. Те не обсъждат постоянно състоянието си. Те живеят и се борят с него мълчешком. Често даже им се налага да изслушват пълна сводка за „болестите" и да съчувстват на поредния вманиачен и търсещ разбиране хипохондрик.

Какво ни става?! Изпушихме, изперкахме, луднахме. Скачаме от стрес в депресия, от меланхолия в еуфория, от мрънкане в мълчание, от гняв към апатия. На всички ни е трудно. Много трудно. Независимо на каква възраст сме.

Но нека, когато не сме болни, да не се чувстваме болни

Нека, когато сме здрави или в добро физическо и психическо състояние, престанем да се оплакваме и да преувеличаваме болежките си. Защото самовнушението може да доведе както до чудеса, така и до тежки ситуации , състояния и болести, които никой не желае да присъстват в живота му, но извиква с постоянното говорене за тях. Думите имат реална сила, а подсъзнанието чува всичко и се старае да осъществи чутото. Има една популярна сред имунолозите мисъл, която казва, че подсъзнанието подслушва имунната система. След което се старае да възпроизведе бързичко това, което е чуло.

Спрях да гледам телевизия и за да се спася от ужасяващи новини, пошлостта на всякакви скудоумни състезания и предавания, чалгарщината, която струи, не, лее се от екрана като всемирен потоп. Нужната ми информация намирам в Мрежата. Подбирам филмите – предимно европейски, и книгите – само по мой вкус, а не според това коя книга е модерна и нашумяла. Слушам всякаква хубава музика. Без чалга. Нито е хубава, нито е музика. Според мен, разбира се.

Имам приятели от детството и много познати. Ограничих контактите си до тези с приятелите, с които тръгнахме да превземаме живота, когато още бяхме с къси панталонки и гуменки, а родителите ни правеха хайки из махалата, за да ни приберат по домовете ни вечер. Когато имахме къщи с дворове и лятото ухаеше на зеленина и цветя, а не на бензин под прозорците на апартаментите ни.

Когато имаме възможност, ходим на театър, концерти, представяния на книги и изложби, правим си кино вечери в дома на някой от нас, излети, разходки в парковете и по малките улички на града ни, уличките и градинките от детството ни (доколкото са останали, но пък когато ги няма се опитваме да си припомним в подробности кое къде и какво е било, което е отлична тренировка за поуморената ни памет) – все заедно, все същото онова войнство от времето, когато вярвахме в красотата и добротата в живота. Държим се здраво един за друг, ходим си често на гости, летуваме заедно, често и на палатки, когато сме на риболов или когато нямаме пари за квартира. Отдавна не говорим за почивка в хотел, но това не ни пречи да почиваме чудесно.

Даже мечтаем и се опитваме да вярваме,

че поне най-важната от мечтите ни ще се осъществи, е, надяваме се, че и другите също. След пенсионирането на всички от групата ни. Може би ще разкажа за нея. За голямата мечта. Може би нашата мечта ще стане мечта и за някой друг. С удоволствие ще я споделим и подарим, ако, естествено, някой се интересува. И ако някъде тя вече не живее напълно осъществена, но дори и така да е, винаги може да се допълни и разнообрази с нови идеи. Докато дойде време да й вдъхнем живот, ще продължим да се срещаме колкото може по-често.

Наричаме срещите си „бягство на Острова".

Приятелският кръг, който ни спасява от цялата лудост в ежедневието ни.