club50plus.bg

Идва от сърцето, но минава по трънливи и несигурни пътища

„Мадам, изпуснахте си нещо” – момчето ми се усмихва, а аз притеснено се обръщам назад. „Усмивката...” – пояснява младежът. В първия момент отговарям на усмихването, секунди след това и двамата помръкваме. Аз виждам, че държи в ръцете си наръч документи, придружени със снимка, а той – с вече придобития безпогрешен инстинкт на тротоарен събирач на благодетелност – разчита посланието ми – „не, не и на мен, не и от мен”.

Престанах да вярвам,

когато преди няколко години показаха в репортаж на разследващ журналист схемата, по която често работят някои  псевдо-благотворителни организации. Използвайки човешкото нещастие и човешката състрадателност,  всъщност печелят пари единствено за себе си. За хората, които са поверили тежки съдби в ръцете им, често остават жълти стотинки, недостатъчни да покрият дори елементарни разходи, камо ли да послужат за животоспасяващи интервенции. Търгаши на надежди. Продават празни надежди, прибират реални чувства и средства. И лека по лека ни учат да не вярваме.

И  нищо чудно, така научена да не вярвам, да съм подминала някой наистина истински загрижен посредник на благотворителност, който съвестно събира дарените левчета, за да спаси човешки живот. За да бъде наистина мост към живота и живеенето.

Преди време на паркинга на голям супермаркет смутено ни доближи ромско момиче. Също държеше в ръцете си документи и, леко заеквайки, ни обясни, че събира средства за лечение на малко дете. Показа снимка. Попитах я дали има сайт, където можем да прочетем повече, респективно – проверим - информацията. Това я смути още повече. Не беше наясно. Не знаеше. Записах имената и банковата сметка. Нещо ми подсказваше, че не е поредният измамник. Така се и оказа.

Но как да отделим истински нуждаещите се от търгашите

Как да ги разпознаем - това е въпросът. Как да разберем дали парите, които сме решили да дарим, наистина ще достигнат до човека, за когото ги даряваме? Да следваме интуицията си или?

Защото често импулсивната човешка реакция е – „един или два лева, къде не съм ги дал". И подаваме, без да се замислим, без да проверим. А и да проверим – фондациите с благотворителна цел са толкова много, че е твърде трудно да разбереш коя е истинска и коя - злоупотребяваща.

Записването на името и проучване в интернет е един възможен вариант.
Но в повечето случаи удря на камък поради липса на данни, или наличните са толкова оскъдни, без епикризи, без подробности. В общи линии - няма сламка, за която да се хванеш. Което, разбира се, съвсем не означава, че липсата на подробна информация в мрежата е доказателство за нереална нужда.

И обратното – скептикът у мен добре съзнава че една епикриза, подкрепена от куп наглед истински документи, също съвсем не е залог за истинност. Когато се завъртим в този омагьосан кръг на съмнения и липса на информация, често резултатът е един – не даваме, подминаваме.

Има организации, които с годините

са извоювали правото да им гласуваме доверие, като БЧК и UNICEF.
Давайки на тях сме сигурни, че помощта ни – каквато и да е тя – ще стигне до своя адресат, така както ние искаме, а не филтрирана през цедката на личната изгода. Но редом до познатите има и много други, неизвестни фондации и организации, които работят съвестно и усърдно в помощ на хората в неравностойно положение; на хора със здравословни нужди; в социална зависимост; на деца, лишени от родителски грижи; на възрастни хора, останали сами и безпомощни. Те, истинските благотворителни организации, полагат ежедневни усилия да преборят недоверието на обикновения човек и да осмислят вроденото му желание да помага на ближния. Защото

българинът е традиционно състрадателен

Което се доказва и в многото спорадични или циклични благотворителни кампании. Българинът помага – и на свои, и на чужди. Всички помнят опустошителното земетресение в Хаити и стотиците хиляди, събрани от редовите хора, отделящи от нямането, за да помогнат. И този акт на отделяне от залъка за другия, за непознатия нуждаещ се, се случва ежедневно.

Хората дават – под форма на ес-ем-еси или дебни суми на принципа
„капка по капка – вир". Моята баба, вече наближаваща 90, редовно пуска съобщения. Научила се е и щом чуе във вечерната емисия, че някое детенце е в нужда – дава своя дан. Също така редовна е и на Българската Коледа, и на всички телевизионни благотворителни акции, а те са много.

Благотворителните кампании

и инициативи облякоха различни, дори леко странни, дрехи с цел да бъдат по-привлекателни и по-общодостъпни. Нямаше начин да останат неповлияни от изискванията на съвремието.  Затова и вече за никого не е изненадващо да види – телевизионно реалити под благотворителна шапка или музикално-развлекателно предаване с благотворителна цел.

Ако си позволим да бъдем малко циници, можем да кажем – благотворителността се продава и... продава.

Благотворителността е за богатите

има навик да отбелязва моя близка, когато обговаряме темата.

Баба ми обаче е на друго мнение. Човек трябва да е първо човек и щом има хляб и мляко на масата, значи може да даде левче за нуждаещо се дете - това е веруюто й. Дори е задължително, според нейните разбирания за човешки морал. И, когато се опитваш да я убедиш, че тя, възрастната жена с нисък доход, не е длъжна, се сърди. Много, сериозно и дълго.
А ако случайно допуснеш грешката на нея да дадеш – това я засяга, обижда, наранява дори. Защото нямала нужда. Тя не била нуждаеща се.

Дали наистина степента на материално имане е нещото, което е определящото, което стои в основата на решението – да дарим или не.

И по какво се различават пускането на стотинки в протегнатата ръка на треперещо на студа дете, от превеждането на хиляди левове по нечия сметка?

Когато говорим за благотворителност въпросите, които изникват, са много, а отговорите – или твърде рационално-скептични, или твърде емоционално оцветени. Но общото е едно – добро се прави със сърце и душа. Парите са просто едно от средствата, само едно.