club50plus.bg

Пети май- ден като всички други. И да, и не. Всъщност, за някои хора всички дни не са като дните на останалите. Защото тези хора полагат неимоверни усилия да са част от едно общество, което за жалост почти не им позволява да бъдат.
На днешната дата Световната общност отбелязва Международния ден на борба за правата на хората с физически "порок". По официални данни световният брой на хората с увреждания надхвърля 650 милиона души. У нас те са над 800 хиляди.

За жалост, с тези няколко изречения сякаш се изчерпва позицията на всеки от нас по тази толкова болна тема.

Наричам я болна, не заради физическото състояние не тези хора. Тя е болна, защото е белязана от заболялата ни психика. Както и каквото и да си говорим, отношението ни по въпроса или поне това на по-голямата част от нас, се свежда до два типа "реакции"- "Пази Боже да не идва такова нещастие до моята глава!" и "по-добре по-далече от инвалидите" или казано по друг начин- "затварям си очите, моите проблеми ми стигат". Нима смятате, че това е човешко отношение? Нима трябва да си затваряме очите? Нима мислите, че едно интелигентно и цивилизовано общество би имало толкова повърхностен поглед върху една толкова дълбока и страшна истина?

А каква всъщност е истината? Нека я разделим на няколко точки.

1. Дали е приемливо да ги наричаме инвалиди?
Не е ли това равностойно на думата невалиден? Нима имаме право да наречем човешко същество невалидно, не означаващо нищо? Струва ми се, че хора с увреждания или просто такива в неравностойно положение, са по-правилните наименования. На Запад ги наричат "хора с ограничени възможности на здравето". Звучи доста по-интелигентно и не накърняващо достойнството им. Защото това, че не можеш да ходиш или да говориш, не те прави по-малко достоен човек. "Дефектът", който може да те направи "невалиден" е този, който носиш в душата си. Злобата и завистта могат да направят някого инвалид. Но не и дадена физическа "липса".

2. Има ли дискриминация у нас по отношение на тези хора?
Оказва се, че повече от половината от хората с трайни увреждания са подложени на ежедневна дискриминация и също толкова живеят на ръба на оцеляването. Под 30 % от тях са трудещите се. Процентът за останалите страни, членки на ЕС надхвърля цифрата 45. Данни от края на миналата година сочат, че около 15 хиляди души в неравностойно физическо положение търсят работа. В началото на 2012-та само около 5700 души с различни заболявания са били трудово ангажирани. Припомнете си общият им брой по-горе и сами преценете.

3. Позволяваме ли им да се образоват?
От образованието започва всичко. Но дали тези хора имат право да учат, щом управляващите имат наглостта дори да не им осигурят подходящи "съоражения", за да преминат входа на училището или университета, което е очеизвадно? Нима трябва вечно да наблягаме на дефектите на един човек в инвалидна количка вместо да му помогнем да развие своите умствени заложби и интелект? Статистиката сочи, че с висше образование са 10 процента от всички хора с ограничени здравни възможности, докато процентът за висшистите в цялото население е около 20 на сто. Обезпокоителен е фактът, че хората с увреждания, които изобщо нямат образование, са много повече сред инвалидите до 30 годишна възраст, отколкото сред останалите възрастови групи т.е. през последните десет години сме били още по-нехаещи за включването им в образователната система.
И след като се ориентирахме по отношение на образованието и работата, дали да не си зададем най-важният въпрос, водещ до пълноценен и достоен живот, към който всеки се стреми...

4. Допуснати ли са хората в неравностойно положение да участват напълно в живота на обществото и най-важното- могат ли да бъдат независими и да имат самочувствие на равноправни граждани?
Достъпен ли е градският транспорт за тях? Ами обществените и жилищните сгради? Достатъчно информирани ли са тези хора? Държавата опитва ли се да осигури по подходящи начини информация на незрящите, например?
Но тези въпроси са някак излишни, имайки предвид едно особено обезпокоително и страшно съобщително изречение и то е- Няма човек с ограничени физически възможности в България, който да е в състояние да си купува сам лекарствата от пенсията, която държавата му отпуска (май пак се връщаме на по-горните факти). И това е не малко коментиран факт. Да, но май само с коментарите ще си останем! Затова за каква социална интеграция, достойнство и независим живот говорим... Нима мислите, че основният проблем на един такъв човек може да е обстоятелството, че пред общината няма рампа за инвалидни колички? Едва ли... ако няма пари, дори да си купи хляб, камо ли живото поддържащите лекарства! Звучи наистина вулгарно.

5. И все пак...
Управляващите може да бездействат по този толкова болен въпрос, но както вече казах- важното е ние, обикновените и облагодетелствани от към здраве хора, да не се "разболяваме", при вида на онези- различните, да се усеща промяната в нашата нагласа. И винаги да помним едно- хората с увреждания притежават същите права и отговорности, както всички нас. Те имат в пъти повече от нашите проблеми, затова нека им бъдем в услуга. Нека не възпитаваме децата си в бягство от различния, а им показваме общите ни черти с него. А те са много повече от разликите. Основната е- сърцето ни, нуждата ни от разбиране и любов. Всъщност това е и най-важната точка от онова, което исках да ви кажа.

За мнозина от нас дори черният цвят на косата или козината (сещате се за черната котка и нещастието, нали?) е недъг. И почти винаги ще има нови и нови причини да не можем да приемем някого такъв, какъвто е..., ако не се научим на човечност. Затова никога не забравяйте, че колкото другите са различни за нас, сигурно толкова и ние сме странни за тях. Ние сами поставяме границата на различността и на това до колко тя е приемлива за нашия светоглед. А защо да не е, когато винаги ще има бели и черни, умни и глупави, красиви и грозни, дебели и слаби, хетеро- и хомосексуални?
Някъде прочетох следното...."Божествени парчета от земен пъзел са разпръснати навсякъде"...Всеки, който е на тази Земя трябва да бъде тук..., независимо дали умее да ходи, гледа, чува...