club50plus.bg

Всички имаме нужда от силни емоции, но докога ще плуваме в море от отпадъци

Чудя се кое е по-важно за нас: да се радваме и да поощряваме хубавото или да размахваме пръст срещу лошото. Медиите са безпогрешен лакмус в тази насока, понеже те, водени от стремежа за популярност, предлагат в изобилие онова, което ще закове вниманието на масите.

Новини отдавна не гледам, а когато се случи около мен да има включен телевизор, се изумявам от това в какво са се превърнали те – криминална хроника във всичките й подвидове. Ако човек ги гледа редовно, колкото и да не му се иска да повярва, в един момент ще приеме, че цялата държава е едно бойно поле, в което гърмят автомати, офиси, обират се банки, стават зверски катастрофи, убийства и т.н. с всичките възможни гледни точки за действителни човешки трагедии. И така, целият затлачен от стичащата се по монитора му агресия, човек отчаяно си дотътря краката до кревата, смазан от делника и от безнадеждността на всичко около него. Следващият ден се повтаря, по-следващият също, а после не е чудно как същият този човек посяга да удари половинката си, сяда зад волана пил, краде или върши още по-лоши неща.

Всъщност с кражби по-малко ни занимават. Новините са като болкоуспокояващите – колкото повече ги ползваме, толкова и се нуждаем от все по-силни, за да ни въздействат.

Отказвам да повярвам, че повечето имаме нужда от това. Чел съм, че човешкото съзнание реагира по-интензивно на лошата новина, отколкото на положителната. Вероятно всички ние имаме потребност от силни емоции и след като не можем примерно да скачаме с парашути, нека да си пуснем телевизора, за да си осигурим адреналин. Нека не звуча пасторално, но любовта има по-силни вибрации от омразата – казвано е хиляди пъти преди мен. Въпросът не е просто да го преповторим, а да го осъзнаем. Говоря за истинската любов, общочовешката, резонираща в унисон с вселенските закони, а не за онази между нас и съседа/ката ни.

Вероятно някой би се оправдал с това, че като дебатира лошата новина, той се бори срещу нея. Как точно се бори. Седнал пред телевизора, цъкайки с език или пишещ злостни коментари с обвинения срещу целия свят. До утре е забравил всичко. А и защо ли му е да помни – нали утрешният ден ще му предложи пак същото блюдо с леко разместени продукти вътре, но все така вмирисани. Аз мога да дам десетки примери за светли културни мероприятия, които минават незабелязано за масите. Прояви, свързани с музика, поезия, рисуване, фестивали, конкретни и затрогващи актове на човечност... Ако няма финансов интерес от тях, те не попадат в програмните схеми, тъй като са считани за неинтересни за аудиторията. За същата тази аудитория, която седи на масата и предварително е накървила погледа, напрегнато очаквайки пороя от криминалната хроника. Същински зомбита.

Понякога се чувствам точно така. Отварям даден сайт, за да прехвърля набързо какво се случва през деня и ме залива все същото лепкаво и мрачно настроение. Ако да речем има случайно промъкнала се информация за отворена детска градина някъде, коментари почти няма да има, а ако има, те ще са отново през призмата на нашите, вашите, горе и долу. Същинско бойно поле на глупостта, без време за пауза - един става, друг го сменя...
Чувствам се като живеещ на оживена улица. Ако се осмеля да отворя прозорците за малко (в случая да отворя някоя новина с коментарите под нея, с надеждата да прочета нещо нормално), веднага ще ме блъсне уличният рев, прегазвайки ме с употребените си копита, нахлувайки в дома ми, в цялото ми лично пространство и като че ли продължавайки да ръмжи и чатка в съня ми, дълго след като съм затворил прозорците.

Нямам нищо против медиите, не можем без тях. А и има нелоши предавания, рубрики, теми... Акцентът ми е върху лошите новини, Едва ли някой ще отрече преобладаващата им роля. А онова, което трябва да е забавно, е толкова плиткоумно, че чак ми е неудобно, гледайки го. Но това е отделна тема. После се чудим защо имаме малолетни престъпници, деца се бият в училище все по-ожесточено, а най-големите „герои" бият и учителите си, насърчавани от останалите. Същински гладиатори на новото време, окуражавани от лумпенизираната тълпа. Но както се казва – няма лоши ученици. Децата попиват от родителите си, от медиите, от обществото и претворяват в личния си живот онова, което са видели.

Ако човек влезе в произволен новинарски сайт, може да се отчая от нивото на повечето хора, пишещи коментари вътре. Лошото е, че това може да му послужи за констатация за това докъде е стигнало цялостното ни общество. А истината е друга. Просто лошото изпъква, понеже е най-настоятелно и арогантно. Не липсват добрите читатели, но те просто отказват да спорят с арогантността, понеже това е равносилно да се блъскат в стена. Интернет даде възможността на всеки да изразява публично мнението си, да бъде чут. Да си каже какво мисли за хората и нещата, за партиите и за целия свят, да „уволни" този или онзи и така да забрави, че е анонимникът от Горно Нанадолнище, когото дори кучето му го е напуснало.

Простотията винаги я е имало. Просто сега има лесен достъп до това да е публична, а преди беше анонимна, неизвестна, сгушена в дупката си и известна само на съседите си. Изплувала е на повърхността като мазно петно в чаша вода. Затова сега се набива на очи, затова ни кара да повярваме, че светът е станал по-грозен от когато и да било. Не вярвам в това, но не защото се считам за идеалист. Знам, че зад всяка лоша новина стоят поне десет добри – неназовани, но чудесни. Знам, че зад всеки примитивен коментар стоят поне десет отлични и смислени мнения на десет различни човека – ненаписани, но съществуващи. Убеден съм в това!

Вярвам, че светът не е станал по-лош, а че просто грозното се извежда на преден план повече от когато и да било. И тук изобщо не става въпрос да укриваме лошото или да си затваряме очите пред него. Апелирам единствено към това нелицеприятното да не се преекспонирано излишно за сметка на обективно случващото се около нас.

Вярвам, че ще дойде ден, в който по-важен ще е акцентът върху качествата и талантите, отколкото върху недостатъците и прегрешенията. Близо ли е този ден и колко още ни предстои да плуваме в морето от отпадъци и светски полуфабрикати – това не знам. Въпросът обаче не е дали, а кога. От нас зависи.