Историята на дядо Стоян

Normal_couples-ages-781504

Един мъж, служил за Гърция предaл се на Франция, но останал българин до край

Тази история е за живота на дядо Стоян, най-големият брат на моя дядо по бащина линия и която съм слушала много, много пъти, разказвана ми от татко. Това е една история, в която няма грам измислица или украса.

Родът на татко е от Беломорието. По време на Първата световна война дядо Стоян е бил на години за военна служба, но служба не в името на България, а служба в името на Гърция. Няколко месеца или година дядо Стоян бил гръцки войник и участвал в гръцките военни операции. Той бил образован за времето си (работил като учител, преди да го мобилизират) и това навярно го е карало да си задава много и различни въпроси по време на войната, а и не само тогава. Навярно се е питал какво прави един българин в гръцката армия и защото трябва да воюва срещу интересите на България. Какви въпроси си е задавал не мога да кажа със сигурност. Мога само да предполагам.

Един ден, или в продължение на дни, той успява да убеди двама свои другари (точно така казваше татко – другари, не в смисъла, който ние влагахме 45 години), че мястото им не е в гръцката армия, защото са българи. Измислил и план – да се предадат в плен доброволно на французите. Всъщност то не е било съвсем като истински плен, защото двете страни воювали заедно, били от Антантата, но действията им -насочени срещу България, която воюва на страната на Централните сили.

Та една вечер дядо Стоян отишъл при един френски капитан и му казал, че искат да се предадат на французите, защото са българи и е противоестестествена тази военна служба в полза на чужда държава. Тук аз, (както и вие може би ще си кажете) казвах на татко, че това е дезертьорство, но той ме опровергаваше, че не е, защото дядо Стоян и другарите му са българи. Говорили надълго с френския капитан и той казал, че сега не може да стане, но след 4 (четири) дни ще ги приемат. На това място татко спираше и правеше следния коментар: „Ако бяха се предали на българи, кой знае каква щеше да е съдбата им. Може би нямаше да ги искат или нещо по-лошо..." На четвъртия ден след разговора, френският капитан изпратил съобщение на дядо Стоян, че тази вечер в еди колко си часа ги очаква на еди кое си място с всичкия багаж, който имат, без оръжието.

И така дядо Стоян и неговите другари станали доброволно френски пленници.
Били изпратени във Франция, в Марсилия, където не стояли в лагер без работа, а чистели крайбрежието от мини. Това станало през 1917 година, а през 1918-та войната свършила.
Свършило се и пленничеството и те били свободни да избират сами съдбата си.

Няколо години след това двамата другари на дядо Стоян се върнали в България.
Дядо Стоян бил много красив младеж – висок, строен, с буйна черна коса и сини очи (всичките братя бяха със сини очи), а освен това и много интелегигентен, също и владеещ няколко езика. Не останал той незабелязан от френските девойки, но една му легнала на сърце – Ивет. Тук историята ми заприличваше малко на „Крадецът на праскови", но съвсем мъничко, защото продължението е щастливо, а не трагично.

  След края на войната дядо Стоян (тогава все още не е бил дядо) и баба Ивет се оженили. Представям си какво е било отношението на нейните родители към този брак с чужденец и то военопленник. Но това е поредното доказателство, че любовта побеждава всички отношения, етнически предрасъдаци и препятствия. Оженили се и решили да заминат в другия край на Франция. Установили се в едно село, (което много по-късно, през 1960-та, големият ми чичо посети – това си беше събитие), родили им се две деца.

Дядо Стоян не прекъснал връзката със семейството си, напротив, аз самата си спомням неговите писма (една малка част има и при мен), написани с много красив почек, неизменно на български, без старите букви, които вече не се използваха и с неизменното обръщение към татко и майка: „Мили ми внуче, Атанасе и ти мила внучке Еленке..." В тях описваше всичко, каквото се слува в семейството му и селото, в което живеят.
И неизменната покана за гостуване...

Разрешиха на чичо ми да посети Франция, но татко не го пуснаха, защото не беше партиен член. Но това е много по-късно. Спомените на татко не бяха само лични – повечето от нещата му бяха разказвани от неговата баба Велика, която, като всяка майка, страдала много за чедото си, което до края на живота си повече не видяла.

Татко разказваше много затрогващо и на места спираше, за да си вземе „солук".
Спомняше си за красивите картички с изгледи от Франция и многото и художествено написани бележки към всяка от тях. Във всяко писмо имало по една голяма банкнота от няколко хиляди франка (помощ, грижа и благодарност за майка му – баба Велика ...) – тук баща ми замълчаваше, защото гласът му издайнически потрепваше и очилата му се запотяваха.

Следващият му спомен е направо зловещ. По време на окупацията на Франция във Втората война, писмата изведнъж спрели да идват! А всички писма, писани от братята и от татко се връщали с печат с големи пречупени кръстове... Горката баба Велика! (Татко много я обичаше.) Изплакала си очите от мъка.

„Заболя я коремът" – казваше татко – „и след един месец си отиде, отиде си от мъка по дядо Стоян."

  След войната писмата отново започнали да идват – дядо Стоян бил участник в Съпротивата, а баба Ивет и децата им намерили подслон на друго място (вероятно при нейните родители). Татко ми разказваше за тъжните писма на дядо Стоян и за мъката по майка му. После идваха други спомени... Дядо Стоян изпращаше подаръци по не знам какви начини, защото не си спомням да сме получавали колети, но винаги имаше подарък и за мен. Имах най-красивата кукла – с истинска кестенява коса и сърмено-атлазени дрешки. Спомням си, че татко му изпраше единствено книги и луканка (колетът не биваше да е повече от два килограма).

Веднъж и ние се „облажихме" с тази вкусна луканка, защото колетът бил по-тежък и татко, знаейки страстта на дядо Стоян към българската литература, изпратил само книгите. Татко му изпращаше и грамофонни плочи с българска народна музика, но тях ги изпращаше по хора, защото бяха чупливи.

И така годините минаваха, но връзката не прекъсваше. Писмата идваха редовно, по два пъти в месеца. Най-накрая – през 1973 година дядо Стоян получи разрешение да посети България.

Намерих наскоро едно негово писмо, в което пише: „Нашите пашипорти с Рене (сина му – бел. моя) са вече готови. Ще отида в Париж до Легацията да искам друга виза, от 30-й Юли до 30 септемврий, да сме на сватбата на малката Катерина (т.е. на моята сватба – бел. моя). Засега искам да ви кажа, че ние сме постоянно в добро здраве, чакаме да видим Родината и всички вас. Вашият чичо, що мисли постоянно за вас – Чичо ви Стоян".

  Това е едно от последните му писма. В началото на септември същата година дядо Стоян почина... Вероятно е бил щастлив, че Родината му е разрешила да я посети, а може да е бил и нещастен, че е дочакал заветните „пашипорти" и виза, но не е успял да се докосне до близките си. Не знам, мога само да предполагам, но си спомням други негови писма, в които надълго и широко коментираше тетралогията на Димитър Талев и си мисля, че краят му е бил щастливо-нещастен.

Дъщерята на дядо Стоян се казваше Велика (на името на майка му). Внуците носят френския вариант на българските имена на братята му. Една от правнучките му също се казва Велика.

Фамилията на дядо Стоян и на семейството му, докато татко беше жив и поддържаше връзка с тях окончаваше на „ос" (на гръцки), а не на „ов" и той години наред е трябвало да се занимава с чиновници и бюрократи и да обяснява и отстоява националността си, което е и вероятната причина за толкова забавената му виза, но това не го правеше по-малко българин.


Създадена на 14.11.2011 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Рали написа:

    Преди почти 13 години

    Страхотна история! Поклон пред такива хора!


  • B1147cba015c4e5e1e07abfb683fe368?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Рина написа:

    Преди около 7 години

    Развълнува ме и ме разплака. Колко ли години му е отнела българската бюрокрация, за да го приеме за българин?! Поклон и от мен!