club50plus.bg

Не да живееш, а да гориш...

Познавате ли Юлиана Василева? Не? Ако никога не сте я виждали и я срещнете, ще я познаете по очите – големи, бадемови, бляскави. И живи, много живи. Не можеш да ги подминеш. Не можеш да я пропуснеш. Ако не сте били на най-оживената спирка пред хотел „Плиска" в час-пик, когато е пяла с японците Иванчо и Марийка (Сатоми и Лео) от с. Каравелово „Облаче ле бяло", значи сте изпуснали най-голямото улично шоу.

За жалост то е без повторение – няма да го видите нито в „Господари на ефира", нито другаде, защото не е било проект на никоя телевизия (макар че плаче за скрита камера). Било е спонтанен изблик на душата. Защото тя си е такава моята приятелка Юлия - един самороден градски или по-скоро нетипичен за смачканите ни градски делници екземпляр. Спонтанна, позитивна, бляскава. Ярка. Когато трябва – и рязка. Но вечно в движение, пълна с изненади и нови идеи. Като самородно злато е, 24 карата.

Но да се върнем на историята пред „Плиска". Атрактивните преселници от Токио Сатоми и Лео (Иванчо и Марийка от с. Каравелово) вече са достатъчно известни, благодарение на медийния шум около тях от няколко години. Разпознават ги и непознати хора, когато ги видят на улицата. Такъв е случаят и с Юлия. Върти се тя на спирката, чака приятелка и не щеш ли, насреща ѝ се появяват въпросните японци. Опитват да си хванат такси, но удрят на камък – никой не иска да ги закара, както се разбира по-късно, до Централна гара (бързат за влак, да се прибират) или пък те не могат да обяснят къде искат да стигнат (което е по-вероятно).

Каквато си е импулсивна, без много чудене и маене, Юлия решава да се намеси, за да помогне. Естествено, разпознала ги е от пръв поглед, но се приближава до тях и все пак ги пита „Вие не сте ли японците Иванчо и Марийка?". Въодушевени и усмихнати те потвърждават и кимат с глави. По японски. Разбрала какъв е проблемът, успява да им намери такси и да уговори шофьора.

И когато вече трябва да влязат в колата, Юлия се обръща към Лео и пита „Ама нали вие сте тези японци, които пеят български песни?" (и тя гледа телевизия). Не щеш ли, Лео се оживява и както е стъпил с единия крак в таксито, изведнъж се изправя, поизпъва гръб и като отприщва един глас, цялата спирка се оглася от неговото „Облаче ле бяло". Юлия, понеже е „шило в торба не стои", не чака покана. Запява и тя. Присъединява се и Сатоми. Започват да се събират хора. Песента свършва, но след нея, пак заедно, подкарват „Хубава си моя горо", след нея друга, после още една.

Групата от зяпачи нараства. И не само нараства, ами ръкопляска. Всички се забавляват неимоверно. Радостта струи от очите и на пеещи, и на гледащи. Дори съседка от блока, в който живее Юлия, минава, стиска ѝ ръката за поздрав и пита къде е шапката за парсата? Че то сеир, сеир, ама и пари трябват.
А еуфорията на Юлия е огромна. Единствено фактът, че японците закъсняват значително и рискуват да си изпуснат влака, който май е последният за деня, слага край на импровизираното шоу.

Големият ѝ специалитет са изненадите – за всеки човек, за всеки повод да намери онова, което е точно, ама точно и само за него. Да изненада, да е нестандартно, да затрогне, да взриви.

Няма да забравя с какъв ентусиазъм през 2007 г., организира кореспонденцията и направи необходимото, за да подари за 50-годишния юбилей на брат си Мирослав истинска звезда със съответния световно признат сертификат, удостоверяващ, че еди-кое си светило е собственост на еди-кого си.

Твърдо решена, че подаръкът трябва да е оригинален и нематериален, но най-вече запомнящ се, Юлия намира в Google идеята за подарък звезда.

Свързва се с организацията "Space Star Registry", чието седалище е във Варна. И за да е съвсем в духа на секретността, дори не посочва домашния си адрес, на който да получи документите, а дава адрес на приятел – за да не изтече предварително информация за изненадата от семейството ѝ към семейството на брат ѝ. В деня на празненството му поднася един огромен букет от 50 червени хризантеми и казва „От мене толкова!". Дали ѝ е повярвал или не, не се знае, но че не му е минала и най-бегла мисъл за това, което ще последва, е 100 процента сигурно.

Когато решава, че е настъпил подходящият момент – малко преди гостите да се впуснат във вихъра на танците, ди джеят удря няколко пъти гонга, за да привлече вниманието и обявява, че един специален подарък току що е пристигнал в ресторанта. Юлия се изправя на микрофона и прочувствено изчита подготвеното за случая поздравление.

„Не зная дали брат ми и гостите се вълнуваха, но моето сърце щеше да изхвръкне", споделя тя. А това, което включва подаръкът, е специален сертификат в рамка за притежателя на звездата, втори документ - карта на цялото небе и трети – карта на самото съзвездие, в което се намира звездата, в случая – Съзвездието Скорпион (на неговата зодия) и звездата „Мирослав 50".

И днес, ако някой отвори каталога на звездите, ще намери тази звезда със съответните параметри и градуси. Когато прочита посланието и показва всички документи, за да удостовери, че са легитимни и са притежание на нейния брат, присъстващите започват да ръкопляскат, а Мирослав стои като втрещен. Никой не можа да повярва, че е възможен такъв подарък – сертификатът и документите се предават от маса на маса, за да се убедят всички присъстващи, че това не е нещо бутафорно. Намесва се един доцент физик, присъстващ на празненството, който категорично разсейва съмненията, като казва, че както се подаряват тайфуни, така може и звезди да се именуват на хора, за което се издават съответните сертификати.

„Знаех, че можеш да правиш изненади, но това не го очаквах", признава брат ѝ.

Никога не съм виждала Юлия да стои със скръстени ръце. Да не говорим, че по принцип не съм я виждала да стои. Постоянно е в движение. Не съм я чувала и да се оплаква, макар че да, виждала съм я болна. И тъжна съм я виждала, и гневна, и разплакана, но отчаяна - никога. Много от чисто житейските проблеми и препятствия не ѝ бяха спестени през годините. Тя винаги се изправяше и продължаваше напред, още по-силно заредена с енергия.

---

 

Преди 13 години (1998г.) младата ѝ, преди година завършила гимназия дъщеря Цветалия (или Фльори, както я наричаха всички), я сюрпризира внезапно, че ще емигрира. Това стана по специална програма на Израел за събиране на хора от еврейски произход по света. Реши го просто така, с характерната за младите дързост, вкус към приключенията и предизвикателствата и едва ли не на шега. Но, както щеше да се разбере по-късно, тя щеше да мине през огън и вода, през всякакви препятствия, щеше да кали характера си и да успее.

Юлия не беше на себе си от притеснение и майчини тревоги, но с цялата си мъдрост и житейски опит беше наясно, че няма никакъв смисъл да я спира. Познаваше добре детето си – „Тя е свободолюбива и своенравна, и винаги е мечтала да развява косите си по други континенти. Е, случи се".

Тогава обаче ѝ хрумна, пак по нейния нестандартен прийом, да направи нещо, което да напомня на Фльори за България, за майка и родина. Идеята беше да събере в една касета (тогава все още нямаше във всеки дом компютър и интернет, нито дискове, мр3-ки и други джаджи, без които днес не можем) незабравими и вечни български песни, а преди песните – да запише няколко думи от нея самата за напътствие и кураж.

Юлия още тогава прекрасно разбираше, че пътят в чужда страна, без приятели и роднини, пълен с неизвестност, никак няма да бъде лек и искаше с този жест, в трудните за дъщеря й моменти, да бъде до нея – с глас, мисъл и музика. Бях работила в радио и не беше проблем да осъществим идеята. Но самата същност на хрумването ѝ беше да я тикне в ръцете на дъщеря си в последния момент, точно преди да се качи в самолета, със заръката да си я пусне, когато пристигне в Израел и има повече време да я чуе. Впоследствие се разбра, че този запис е предизвиквал толкова мъка, носталгия и сълзи у Фльори, че в миг на емоционален изблик я е изтрила цялата (само че, Юлия предвидливо беше се сетила да направи второ копие и доколкото знам, още го пази).

Юлиана Василева е творец по природа, изкуството трайно присъства в живота ѝ. Освен, че украсява нестандартно дома си с клони, корени, икебана, саморъчно нашарени тапети и какво ли още не, непрекъснато се увлича и по различните вариации на рисуването (за пеенето вече казах), а на младини и по рецитация.

Последното ѝ вдъхновение – от година насам, е да рисува стилизирани орнаменти върху стъкло – бутилки за вино, подноси, чаши. Има забележителни постижения в тази си дейност. Когато захване нов модел, нищо не може да я изкара от дома - увлекателно и с часове, до схващане на ръцете, гърба и цялото тяло може да стои, улисана над модела. Особено ако подготвя подарък за близък човек или приятел – тогава, предвкусвайки радостта в очите на човека и изненадата му, се опиянява. Както сама казва: „Рисуването е моята медитация".

В един момент остана без работа – нищо необичайно за годините на прехода. Беше около 1995-1996 г. (преди това работеше по специалността си в Министерството на земеделието). И както беше без работа и свободна, изникна възможност за 10-12 дни да бъде нещо като екскурзовод на един холандски ръководител на проект по програма ФАР – Хаймо Херинга. Задачата ѝ беше да му помогне да си намери квартира, да му покаже София, Министерството на земеделието, където предстоеше да работи – да се устрои, преди да започне работата по проекта.

Развежда го Юлия насам-натам, старателна, прецизна и не щеш ли, когато изтичат 12-те дни, секретарката на холандеца ѝ казва – „Хаймо каза, че ако не си заета, можеш да останеш да работиш при нас, по проекта". Споделя, че това е било голямо признание за нея и за всичко, което е направила през тези 10-тина дни с усещането и отговорността да представи България и себе си пред Запада. Защото освен всичко друго, Юлия е абсолютно убеден патриот.

По проекта за създаване на тържища за плодове и зеленчуци и тържища за животни девет месеца Юлия обикаля със собствената си кола (почти изчезналите днес модели „Шкода 120 Ел") цяла България. Но заедно с това върши още много други дейности и е пряко ангажирана и със семейството на холандеца. Превръща се в придружител на съпругата и децата му, в шофьор, домашен прислужник, бодигард, организатор на събития и какво ли още не. В един момент Херинга решава да я освободи от ангажиментите по проекта и да я прехвърли изцяло към семейството и дома си. Днес Юлия споделя, че това са били най хубавите ѝ 3 години – „общуването с толкова топли и духовно богати хора".

„Не знаех езика и в колата си бях сложила двата речника – немски и английски. Сукумал, съпругата на Херинга, ми казва нещо, аз в движение го записвам. Вечерта го търся в речника и си подготвям въпроси, като ги записвам с българската азбука, полагах неимоверен труд, за да се разбираме", казва Юлия. Със сигурност е имало и много смешни моменти. А цялата тази история я отвежда в курс по английски език. Няма друг човек в групата, който с такова усърдие, старание и желание да си пише домашното, да учи диалози наизуст, да се мъчи постоянно да упражнява езика извън занятията.

Фактът, че тогава никоя от клуба на жените на дипломати и чужденци у нас International Woman Club не води със себе си шофьора в ресторантите и на събития, но Сукумал Херинга винаги го прави, показва, че старанието е било оценено, възприемали са я повече като приятел, отколкото като нает служител.

Когато приключва проектът по ФАР и холандското семейство си заминава, Юлия отново остава без работа. Тогава решава да си пробва късмета извън България и като ще е в чужбина, поне да е при дъщеря си. Така отива за половин година на работа в Израел, защото и през 1999 г. в България никак не беше лесно за хората над 45 да си намерят работа.

Там също попада на много мили и сърдечни хора – български евреи изселници. Работата ѝ е да се грижи за болната възрастна жена в семейството. Каквато си е фога обаче, и там не пропуска да остави свой отпечатък. Тръгвайки от България, взима със себе си стихосбирките на небезизвестния български поет и политик Йосиф Петров, с кого се е познавала лично, и сборник с разказите на Елин Пелин. Това привлича като магнит приятелите на хората, у които е настанена – също български евреи с носталгия към страната ни. Те едва дочакват да стане 17:00 ч., за да наобиколят Юлия и да участват в организираното всеки ден от нея литературно четене.

---

 

Когато изчитат книгите, стигат до българските песни – онези вечните, които винаги са хит сред емигрантите – от „Облаче ли бяло" до съвременната естрада от недалечното минало.

„Много топли и сърдечни бяха хората, не ми е било трудно в Израел, всичко правех с лекота и желание, чувствах се потребна и забелязана. Те ме обичаха, дори ми казаха – като се върнеш, пак при нас да дойдеш.

А и Фльори беше там всичко съм приемала с лекота", разказва Юлиана за този период.

След завръщането си успява да си намери работа в един офис – вечер да чисти за два часа, а впоследствие – и целодневна работа в един държавен институт. Независимо от висшето образование, независимо от ниските заплати, които карат хора на нейната възраст да работят на две места, за да свързват двата края и да оцеляват, не спираше да удивлява хората, които я познават. При всичките си ангажименти у дома намираше сили да работи на две места, да ходи на йога и да повдига духа на околните.

В последните шест години и половина към грижите се прибави и болната ѝ майка (докато не си отиде от този свят през 2010 г.). Идваше жена за през деня, а Юлия хвърчеше между двата офиса, прескачаше до майка си да види липсва ли ѝ нещо, после отиваше на йога или да сготви на сина си у дома. Не ѝ беше леко, но през цялото време, докато майка ѝ беше на легло, излъчваше безгранична любов към нея с всяко движение и всеки жест. Нежността, с която ѝ боядисваше косата, за да ѝ повдигне духа, с която я хранеше, къпеше, говореше и я возеше из апартамента в инвалидната количка – от леглото до масата и обратно, бе невероятно успокояваща и зареждаща.

И понеже добротата и искрената сърдечност никога не бива да се пропускат, а дори напротив – за тях трябва да се говори, ще завърша с една история от пролетта на 2009 г. Пореден пример, че за човечността граници няма, още повече когато е искрена и без корист. Юлиана забелязва, че нейна колежка от института, в който работи, е угрижена, ходи като сянка и не говори. Оказва се, че съпругът ѝ е с тежък сърдечен проблем и се налага операция, за която трябва да се подсигурят 4 банки кръв. Жената не може да се справи сама – има деца, но те са в чужбина. Юлиана и още един неин колега отиват до кръводарителския център, за да проучат как стоят нещата. Оказва се, че двамата не отговарят на условията за донори поради възрастта и заболяванията си, а ромите, които стоят пред центъра с тази цел, искат баснословно висока сума за 1 банка. „Просто нереално – пазаряха се от 300 до 500 за човек", спомня си Юлия.

Тогава нещо ѝ прещраква – решава да се обади на сина си Цветан (друг светъл образ, достоен за описание). Момчето наскоро е изписано от болница, където са изсипани луди пари, без видим резултат и без да му е сложена ясна диагноза. И въпреки това Юлиана решава, че ако някой може да помогне, това е той. Обажда му се, разказва случая и пита може ли да осигури 4 момчета, негови приятели, да дарят кръв, тъй като самият той няма как да се включи, предвид състоянието му в момента. До операцията, за която са нужни банките кръв, остават ден-два. След 10 минути Цветан ѝ съобщава, че има 4-ма души, готови да тръгнат, и пита къде трябва да отидат. Когато се връща на работа и съобщава новината на колежката си, жената пребледнява от изумление, невярваща, че е възможно за половин ден да се намери решение на този жесток и почти безнадежден за нея проблем.

„Така с малко организация и много желание бе спасен човешки живот" – казва Юлия – „Но това беше и тест - за реакцията на тези младежи в екстремна ситуация и урок за човешка съпричастност".

Странно ли е, че хората около нея са в състояние да направят нещо такова? Казват, че доброто е заразно...

Днес Юлиана Василева споделя: "Живея в хармония със себе си. Не съм недоволна от случващото се и съм щастлив човек. Имам здраве, деца, приятели, запълвам деня си смислено. Ако виждаме тревата увяхнала и търсим лошото, то ще се случи".

Представих ви Юлия, защото вярвам, че за хора като нея трябва да се говори. И за такива като нея е добре да научават повече българи. Особено днес, особено сега, в кризата, безработицата, кредитната безизходица, когато песимизмът отново ни е завладял. Малко преди да завърша този текст научавам, че закриват института, където тя работи в момента и отново ѝ предстои търсене на работа.

В заключение ще кажа само, че следващата година Юлиана Василева става на 60 г. – никога няма да ѝ ги дадете, няма да ѝ дадете повече 50. Тя също не си ги дава – не вярва, че е навъртяла толкова. Как мислите, дали дълго ще е без работа? Мога да се обзаложа, че едва ли ще ѝ се случи да търси много.

А доколкото я познавам, отбелязването на кръглата годишна през 2012 г. няма да бъде нещо друго, освен начално броене за поредната колекция от истории. Или кой знае – може би ще е изложба с нейни произведения, но при всички случаи ще бъде нещо, което да разкажем по случай празника.