club50plus.bg

Преданието за една чешма, вградено в народната памет

На 31 октомври в Цариград в книжка 10 на списание "Читалище” Петко Рачов Славейков публикува поемата балада "Изворът на Белоногата". Годината е 1873-та.

Името на Петко Славейков е неразривно свързано с борбата на нашия народ за духовно и национално освобождение. Той е в пълния смисъл на думата „народен деец" – една от онези редки личности в историята на България, които беззаветно, предано и самоотвержено отдават всичките си сили, всичките си помисли на своя народ, за опазване на българщината.

Неслучайно предците ни в желанието си да изразят всеобща почит и любов гальовно го нарекли

„Дядо Славейков"

Дядо Славейков е един от най-дейните по църковния въпрос в кулминационното десетилетие на църковно-националните борби (1860 - 1870) в Цариград.

Ето какво пише синът му Иван, който най-дълго съпътства баща си в неговия път:
„В най-усилните минути на живота си той се стараеше да заглуши даже глада и жаждата с постоянна работа, да забрави грижи и страдания, да намери утеха и удоволствие. В такива именно гладни и усилни обстоятелства написа и някои от най-трогателните си стихове. Забележителен, но странен факт бе, че когато биваше най-опечален, когато прекарваше тежки минути, тогава именно неговото перо ставаше неподражаемо..."

Седнал по обичая си по турски на одъра в одаята на българското училище във Фенер, със завити с одеяло крака, смъркайки енфие, изпъдил провиращите се отвсякъде тревоги на деня, в късните непрогледни южни нощи Славейков пише най-пламенните си статии, критики, отговори на списания и вестници, най-вълнуващите си стихове.

В една от своите популярни автобиографии Петко Славейков увлекателно разказва за първия подтик да се заслуша и да започне да събира български пословици, да обърне внимание на българските песни и предания, на които става един от първите и най-ревностни събирачи.
Фолклорните и етнографско-историческите му проучвания, тясно преплетени със скитническия му живот, заемат огромен дял в цялостното му творчество.

В предисловието на поемата „Изворът на Белоногата" Славейков пише:
„Помежду Ибипча и Харманлий на пътя има една чешма,
която се казва Акбалдър чешмеси,
за нея живее в народът следующето предание..."

И започва песенният ред от думи на поета:
„Видиш ли долу в полето,
дет се мержеят, чернеят
дестина дървя върбови?
Там било село Бисерча
в стари години, отколе,
там се родила, живяла
мамина мила Гергана..."
Харманли е на цариградския път и Славейков многократно спира там в своите пътешествия от Цариград до Трявна и обратно. Познава се е с възрожденския учител Милковски и му гостува понякога по седем-осем дни. В този край

легендата за вграждането

е жива в паметта на хората. Може би защото местните имат потребност да обяснят някои исторически събития.

В края на ХVI век по тези земи били предприети големи и невиждани за времето си строежи от Сиавуш ага, зет на султан Мурад III и три пъти велик везир на Турция. Харманли бил център на неговия вакъф, подарен му от майката на султана. И Сиавуш ага построил в центъра на селцето мост на река Улудере, „със свод като небесния", както се казва в надписа му; един величествен керван-сарай; един хамам; една джамия; воденица... и на четири километра от някогашното Харманли – „Акбалдър чешмеси", „Изворът на Белоногата"...

И Дядо Славейков създава незабравимия образ на Гергана, ревнивата пазителка на българското, на родното.
„Стамбул е, аго, за мене
тука, дето съм родена,
а най-хубави сараи -
там онзи мой бащин дом..."

В началото на ХХ век в спор за мястото на „Герганината чешма" вестник „Харманлийски обзор" помества

свидетелство за все още живото поверие:

„И до днес тя се казва „Акбалдър чешмеси" („Изворът на Белоногата" ). Към среднощ във време петляно и сега, като минават стари хора край чешмата, свалят шапка и се кръстят, страхуват се да не нагазят в самодивското хоро, което по това време се играело, и да не нарушат покоя на Гергана самодива и Никола кавалджия."

В публикацията на „Харманлийски обзор" се поддържа и тезата, че село Бисерча, споменато в Славейковата поема, не е днешното село Бисер, преименувано така в началото на века, а изчезналото чисто българско село, южно от чешмата, останки от което има и до днес на хълма. В публикацията четем:
„Всички стари родове в Харманли се преселили от това село преди около 200 години. Старите до неотдавна знаели своите дворни места там, къщите, стопанските сгради, старите харманлийци знаели гробовете на своите близки, та на задушница, дори и след Освобождението, ходели да ги преливат. Единствен източник за черпене на вода на това село бил „Изворът на Белоногата". А възпетите „десетина дървя върбови" били отсечени от харманлийци години след Освобождението като стари и изкорубени."

Цялата местност на десния бряг на Марица под чешмата някога били тучни ливади. По тях пасели и играли хергелетата на везира, при престоя си тук Сиавуш ага разпъвал великолепни шатри.

Като четем публикуваното в началото на ХХ век, можем да си представим колко по-живо и релефно е било всичко, когато е разказвано на Дядо Славейков. По тези места още се носел живият отглас на преданието – като случка и тайнствена история. Хората й вярвали, защото това бил родовият им спомен, с който се преселили от родното място.

Творческата история на поемата показва,

че зародишът й е в мита за вграждането, тъй дълбоко вкоренен в българското национално съзнание, разпространен във всички краища – „че новият строеж иска жертва, иска кръв за трайност".

Публикувани са повече от 60 варианта за „вграждане" в българските народни песни. И най-големи са разликите в начина на вграждане. От ужасяващата сцена по подмамване на жертвата към основите и затрупването й с камъни отгоре, при което „младата невеста" проклина и моли да оставят поне едната й гърда свободна, та да кърми мъжката си рожба, до символичното премерване на сянката, след което жертвата умира, но строежът се захваща.

Петко Рачов Славейков обработва познатия от българската народна песен мотив за вграждането, като го преплита с все още съществуващото по тези места предание и оставя в българската литература една от най-хубавите поеми – „Изворът на Белоногата".

„Смая се везир с Гергана,
вярност в любов й почете,
пусна момата свободна
и надари я богато;
после за помен поръча
изворът чешма да стане.
....
Дюлгери чешма градили,
в село се дума разчуло,
че са Гергана вградили.
Истина било, тъй стана;
залиня мома Гергана...
...
Върнал се от гроб Никола,
но не се върнал дома си;
и до ден днешен няма го...
Счува се само дълбоко
цафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне,
кога се вести Гергана
там, на чешмата седнала,
на месечина да преде."

„Герганината чешма" стои и днес между Любимец и Харманли, съхранила в едно легенда и спомен, останала завинаги в поемата на Петко Рачов Славейков като „Изворът на Белоногата".