club50plus.bg

В равносметките в края на годината няма как да не обърнем поглед към онова, което ни сполетяваше през изминалото лято – страната ни, а и част от Европа понесе бедствия, сполетели ни след бурите, наводнения заляха села, градове, обработваема земя.  Нямаше какво да спре пороищата.  Пред стихията на природата се оказахме безсилни, след нея останахме да понасяме гибел, разрушени домове, трупове на животни, опустошени полета и равнини. Не стигаха бедствията, но за измъчения и останал на милостта на природата, цените на родните ни плодове и зеленчуци скочиха непосилно за джоба на обедняващия българин. И тогава се сетихме, че виновни са изсечените ни вековни гори, които днес вече ги няма. Не се и чудим, защо нищо не спира водата и придошлите реки давят села, градове, хора и животни. Унищожихме хищнически и за пари залесителни пояси в Добруджа, после заплакахме, че няма какво да задържи водната стихия в равнината. Не се надяваме на двуметрови преспи през зимата, които да ни гарантират плодородие, защото сняг просто няма. А през някои лета не пада и капка дъжд. В раздадените водоеми на арендатори се въди риба, но там забравят да ги поддържат, да оглеждат здрави ли са стените им, работят ли преливници и жлюзове. После правим безумни градоустройствени решения, ако въобще ги има, без полезни резултати.  Вместо да се даде път да се оттича свободно придошлата вода към морето, дерето край Варненско се пълни, затлачени, доскорошни малки рекички, стават големи реки  и преливат, отнасяйки всичко по пътя си. Стеснено като фуния, пресечено с постройки то се оказва лесно преодолима преграда за нахлуване на водата. И не държавата помогна  в бедствието толкова адекватно, бързо и ефикасно, а самите хора тръгнаха от всички краища на България, за да спасяват бедстващи българи. Да тънат до кръста в кал и тиня, да извозват боклуци и всичко онова, което е заляла и отнесла водата. Младите хора на България реагираха чрез интернет, организираха спасителни акции, дадоха подслон, изхранване, психологическа помощ, докато държавата почти я нямаше или мълчеше. Така разбрахме, че в България все още има човеци и те не са малко. За тях не пишем по вестниците, някои въобще не искат да ги снимат или показват по телевизията. Искаха да си останат анонимни, само да помагат.

Годината бе белязана от знака на водната стихия, но и на огъня.

 А той, огънят, дойдe с избухналите складове с военни припаси и изпепели 15 човека. Друг, световен пожар дойде от изток. От първите набези на Балканите от ислямската държава, ако такава въобще я има като държавна структура.  И докато населението се нагледа на публични акции на силите на властта, без последващи резултати, срамът ни се засилваше от избора на участника в конкурса за Мис Свят.  Гротеска някаква, или недоразумение бе тази Анита (по-точно Атанаска), не се разбра точно.  И докато страната ни тънеше в срам и неудовлетвореност, децата ни отсрамиха. Нашите таланти печелят международни конкурси, излизат на първи места, носят злато, сребро и платина за славата българска. Учат в полуразрушени училищни сгради, без условия и среда за световни шампиони. Едно малко момиченце Крисия, заедно с братята-близнаци Хасан и Ибрахим, измиха срама ни и показаха на света, че имаме музикални таланти, подариха ни повод за гордост и самочувствие. Мъдрите хора казват, че в природата винаги има скрити механизми за защита на видовете.  Ако в днешните беди сме безсилни да се справим пред природните стихии, дано децата ни, тези поколения, които идват след нас, оправят нашия свят, нашата държава. Срамно е да чакаме на тях, ние днес сме длъжни да направим това, което трябва. Вместо това вземаме нов държавен дълг, който ще изплащат и внуците ни и пръскаме пари по избори, след които нищо не се променя и нищо добро не се случва. Орис ли е това, или съдба?  Дано е така само през годината на водния огнен кон. Но след нея идва времето на Дървената Овца, която се очаквало да сложи край на дългите мъчителни финансови кризи, да носи благоденствие на семейството и на земеделието. Дано! Повече радости някакви ли повече ни очакват, или мъка? За това, което съдбата ни е отреда да понесем, тепърва предстои да разберем.