club50plus.bg

Моето днес, моето вчера и моето утре

Звъни. Отново. За трети път днес. Звучала съм напрегнато при предишния ни разговор, случило ли се е нещо. Опитвам се да сподавя раздразнението си и да не кресна в телефона, който едва придържам с лявото си рамо:
– Работя, мамо, работя.

След минутка-две мобилният ми пак звъни. Този път вече кресвам:
– Ра-бо-тя!!!
Дъщеря ми е. Сторила съм ѝ се напрегната сутринта и пита дали има нещо. Тийнейджърски щуротии! Затварям ѝ, проклинайки мобилните комуникации, които непрекъснато спъват деня ми.

Има нещо, разбира се – работя. Просто работя... Как не разбират. Защо не разбират?
И изведнъж се виждам в монитора – веждите ми са събрани, очите присвити, устните стиснати, бузите хлътнали... Не, това не съм аз. Различна съм. Друга. Плашеща.

Разпознавам у себе си онази съседка – Вещицата

Така я бяхме кръстили. Непрекъснато викаше – по синовете си, по чуждите деца, дори по майка си – баба Вера. Наричаше я изкуфяла бабишкера. А за нас, децата, баба Вера беше най-интересната, най-добрата, най-милата баба в квартала. Можехме да слушаме с часове историите ѝ за торбалани, змейове, приказни замъци и омагьосани принцеси, с които ни пренасяше в друг, магически свят. Тичахме при нея с повод и без повод и знаехме, че винаги ще ни посрещне с усмивка, блага дума и прясно опечени сладки.

Помня, в четвърти или в пети клас, на контролно по математика бях получила, необичайно ниската за мен, оценка – три. Седях на пейка пред блока и плачех – не знаех как да кажа на родителите си, срамувах се и се страхувах. Така ме намери баба Вера – потънала в сълзи и притеснения. Прегърна ме през крехките рамене, заведе ме у дома си, нахрани ме със сладки и мляко, подари ми шарени терлички, и ми каза, че не оценките са важни, важни са знанията и да ми е топло на краката. Може този път да съм се провалила, но ще има още много пъти, в които ще мога да се докажа, че съм умно момиче. Че не трябва да се страхувам от наказание, а трябва споделя вкъщи, да поговорим като семейство. Че говоренето помагало, да съм общувала – с родителите си, с учителите си, с нея, с приятелите.

– Да се изкажеш, чедо, не е срамно. И да си у грешка не е лошо. Човешко е. Ората требе да си говорат и да прават нещата заедно – и убавите и не толко убавите. – Още чувам думите на баба Вера. Простички думи, но топли, като терличките ѝ.

И се изказвах. Разговарях с родителите си, споделях проблемите, притесненията си, успехите и неуспехите. И с наивността на детството, изненадано осъзнавах, че

дори когато думите им са остри или не такива, каквито бих искала да чуя, помагат, дават сила

и правилна посока. Виждах, че когато правим нещата заедно, те се случват по-добре, допълваме се. В началото ми беше странно, че и те, възрастните, споделят с мен, искат мнението ми и го зачитат. После свикнах – да говоря и да ме слушат, да ме приемат за равен, и си обещах, че когато аз стана родител ще продължа да говоря и да слушам. Както ме научи баба Вера, както правеха моите родители. Както все още правят...

А какво стана? Неусетно започнах да се превръщам във Вещицата. Моето „днес" пренебрегва и моето „вчера", и моето „утре".

Като че ли сме приели за естественост антагонизма между поколенията. Наложили сме го като норма в общуването, обвили сме го в пренебрежителност и не желаем да се обърнем нито назад, нито напред и да почерпим полза от заедността на възрастите. Реплики като „Ти където отиваш, аз оттам се връщам" , „Това е приоритет на младите", „Стар си вече за тези неща ", „А ние едно време...", „Калпаво поколение расте" – не шокират никого, приемат се за нормален изказ, за макро дефиниции на пропастта, която зее в общуването между различните поколения.

Пропаст, която дълбаем самите ние, отричайки приемствеността и иновативността

Задаваме възрастови рамки и не желаем да погледнем извън тях. Рамкираме сами себе си, вместо да се учим и обогатяваме взаимно. Непрекъснато декларираме как сме отворени към различностите, а същевременно създаваме от всичко различности, които тайно, но категорично, отказваме да приемем.

Мобилният ми звъни. Мама е. Усмихвам се в слушалката и я чувам как въздъхва облекчено. Знам, че ме усеща, че ме разбира, дори без думи. Знам че разчита всяка извивка на гласа ми, всяка пауза, всеки нюанс. Извинява ми се. Знае, че съм много заета, а тя – пенсионерката – само ми досажда...

Не, мамо, не ми досаждаш. Ти ми даваш силата, породена от знанието, че някой мисли за мен – винаги. Че някой ме усеща така, както искам дъщеря ми да чувства, че аз мисля за нея, че я разбирам. Знам, че в мен виждаш онова малко момиче с много мечти и продължаваш да вярваш, че съм способна на всичко.

Всички ние си оставаме малки момчета и момичета, само че понякога в бързането си да пораснем, в залисията на делника, в стремежа си към значимост, забравяме мечтите си в бабината ракла, като чифт шарени терлици. И, когато един ден се разровим, откриваме, че те просто ни чакат да ги сбъднем – търпеливо, съхранили вярата на родителите ни, надеждата на децата ни и мъдростта на дедите ни. Тогава разбираме – всичко е по-хубаво и по-лесно заедно. Толкова е просто.

Време е да организирам онова малко пътешествие до Рилския манастир, на което си мечтаех да заведа баба. Вдигам телефона.