club50plus.bg

Видими за окото, невидими за чувствата

Преди повече от два часа вероятно някои от вас, сте слезли по стълбището на входа си, напускайки все още недостатъчно топлия апартамент. По пътя възмущението ви е нападнало в гръб отворилия широко, в този студ, прозореца на площадката, за да изтупа килим тип „холен”, опитвайки се да не бъде повлечен от тежестта му. Задържаща все по-малко прашната собственост, 74-годишната съседка от долния етаж се е обърнала, очите й са останали полузатворени от стичащите се капчици пот, но устните й са се разтворили извинително и са произнесли „Ей-сега затварям прозореца, бързам да изчистя преди сина да се върне от нощна”.

Преди повече от час вероятно някои от вас сте се качили по стълбището към офиса си. По пътя сте пропуснали сблъсъка с кофа и парцал, защото съсредоточено сте гледали пред себе си. Може би обаче сте пропуснали, а може би не, един не висок и не особено плътен глас, който ви е поздравил с „Добро утро". Ако не сте отговорили приветливо, това може би се е случило, защото след умората от понеделника във вчерашния вторник някои от вас сте се включили в обществения живот с изпиването на портокалов сок, бира, ром или коктейл сред коктейл от приятели. Национални мачове често използваме като повод за подобни срещи. Които понякога приключват в така наречените малки часове на деня. Може би още преди да напуснете заведението с големия телевизор, едни ръце с набръчкана кожа са започнали да вдигат столовете от незаетите маси и да събират натрупаните под тях салфетки. Може би сте изгледали с неприязън притежателката им, носителка на напомнянето, че вечерта е завършила и е време следите от включването ви в обществения живот да бъдат заличени.

Може би сега някои от вас се чувствате виновни за пренебрежението към онези невидими жени, чийто професионален живот би трябвало да е приключил и които би трябвало да излизат от дома си единствено за разходки, пазаруване и получаване на пенсията.

Може би ще наречете това чувство за вина – християнско и ще го заведете при обичайния адресат за подобни безпокойства – църквата. Ще влезете в нея, а в дъното, вляво от олтара, шум от метла и лопата ще разсее искреността на извинението ви. Ще погледнете, може би, сърдито създателя на шума – една наведена почти до земята, сякаш облечена в черги, с лице, неоткриваемо под забрадката, възрастна жена. За да не ви пречи, тя ще остави метлата и лопатата и ще се отдалечи, но не по-изправена, отколкото по време на акта на почистване на храма.

На себе си пожелавам следващия път, когато студът нахлува през прозореца на стълбищната площадка, ръкавите ми да се покрият с прах от тупането на съседския килим. Иска ми се следващия път, когато чуя онова колебливо „Добро утро", да закъснея за работа, защото ще съм му отвърнала с широка усмивка и не по-тесен тематично разговор. Иска ми се следващия път, когато на масата няма пепелник, да се погрижа фасовете да останат на масата и никой да не очаква с нетърпение да си тръгна, за да почисти и да се прибере при правнуците си. Иска ми се и следващия път, когато вляза в църквата, да го направя, за да занеса „Лимонени резенки" на едни безквайно уязвими зъби.