club50plus.bg

Или за самотата по празнично време

Когато навън стане студено, когато денят стане по-къс, а вечерите се спускат рано-рано, ни се приисква да се сгушим в уюта на домовете си. Започваме да търсим – без истински да си даваме сметка – нещо топло за хапване и или чаша горещ чай, която да притиснем в двете си ръце, а в топлата ѝ пара да гадаем за бъдещето или просто да помечтаем.

Но... с възрастта мечтите като че ли избледняват, стават далечни и недостижими, докато един ден напълно ги забравим, а домовете ни, макар все още уютни, се превръщат в единствената ни възможност за среща със... самотата.

Когато дойдат зимните месеци,

сивото небе, сутрешната мъгла и мразовитият въздух, някак си предразполагат към тъжно и дори мрачно настроение. Никак не е трудно да се разплачеш в такова време и също толкова лесно е да се поддадеш на лошото настроение.

Особено ако си сам, възрастен и не в много добра здравословна форма. Самотните стари хора, стават още по-самотни през зимата. И по време на празници!

Ако е лято, все ще има някой съсед пред блока, с когото да си поговорят или да помърморят. Когато е топло е по-лесно да отидат два пъти до магазина, уж че са забравили нещо при първото ходене, а и една разходка в квартала е приятна и дори задължителна през лятото.

Но през зимата? В студеното време съседите бързат да се приберат на топло и хич не им е до приказки. А честото ходене до супера не е приятно, защото студът може да докара я някоя настинка, я някой вирус... (пък и с тези протъркани ботуши...). А и на кого му е приятно да се разхожда в такова време?

И, оставайки си в къщи ден след ден, възрастните хора попадат в плен на самотата – поплакват си все по-често, въздишат все по-дълбоко и тъжно гледат през прозореца... Все по-тъжно!
И точно една от тези

тъжни фигури

привлече погледа ми, докато крачех забързано по улицата в приповдигнато, предколедно настроение. Беше старица с побеляла коса и сиво елече, застанала на прозореца на втория етаж, на също толкова стара кооперация. Излъчваше отчаяно примирение и уж гледаше към уличното платно, а оставаше неподвижна, като статуя.

Сигурно очите ѝ не виждаха преминаващите коли, а умът ѝ се скиташе някъде назад в годините. Изглеждаше така самотна, че се запитах: как ли ще посрещне празниците? И веднага си отговорих – тъжно! Тогава дойде и вторият въпрос: не можем ли да създадем малко радост за тези самотни възрастни хора, които по една или друга причина са без семейство и близки. Няма ли начин да им покажем, че ги забелязваме и да внесем усмивка в тъжните им дни, особено когато наближават най-светлите празници в годината?

Колко би струвало да им занесем малко мандарини и коледна музика?
Каква ли радост биха изпитали, ако социалните служби изпратят дечица със саморъчно направена коледна украса, която да стопли домовете им?
Наистина ли никой не ги забелязва?

Докато въпросите се появяваха в съзнанието ми, усетих как скептицизмът, така присъщ на съвременния човек, започва да ги задушава!
Усетих съмнението, че не е възможно да се случи нещо подобно. Та кой ще тръгне да се занимава със старите хора и да им създава уют в тази криза и безпаричие? И кой ще зареже собствените си проблеми, за да се занимава с техните?

Образът на старата побеляла жена, ме накара все по-често да вдигам поглед нагоре, към прозорците на сградите, покрай които минавам. Само за да установя, че броят на възрастните хора, безмълвно наблюдаващи живота ни от тъжните си домове, е много по-голям отколкото някога съм си представяла. Дори в блока, в който живея, има една възрастна жена, която никога не излиза от дома си (защото е болна) и единственото ѝ забавление е гледката от прозореца – всеки ден.
Да, зная че

има социални работници,

които носят храна на самотните възрастни, поддържат домовете им и се грижат за тях – дават им лекарствата, пазаруват или им помагат за решаването на дребни битови проблеми. И това е чудесно! Добре че са тези хора, защото с грижата си те спасяват едно цяло поколение и му дават шанса да не се чувства отритнато и забравено.

Но дали това е достатъчно? Или липсата на човешка топлина и обич може да убие много по-мъчително отколкото глада и студа?

Сълзите, които видях в очите на възрастния човек от Русе (не помня по коя телевизия) и думите му „няма по-страшно от самотата, няма..." ми дадоха смелост. Реших, че когато отново мина покрай старата кооперация и видя побелялата жена със сивото елече – нещо в което не се съмнявах – ще ѝ махна с ръка. Тя едва ли щеше да отвори вратата на някой непознат или да приеме мандарини от него, но поне

мога да я поздравя

и да и покажа, че не е незабележима. Така и направих. Когато я видях отново на прозореца, вдигнах ръка към нея.

Отначало тя не реагира, беше се загледала в нещо или пък беше потънала в мислите си, без да очаква някой да ѝ обърне внимание. Но не се отказах, отново махнах, като се опитвах да застана в полезрението ѝ. Този път ме видя! Погледна към мен, без да вярва, че точно тя е причината за вдигнатата ми ръка и тъй като аз продължавах да махам енергично, тя все пак бавно вдигна своята и остана така загледана в мен. „Дали пък не ме мисли за луда?" – скептицизмът си каза думата отново. Но преди да успея да си отговоря, жената раздвижи ръката си за поздрав и... се усмихна!

И в този момент си отговорих на въпроса кой ще тръгне да се занимава със самотните възрастни хора – всички ние! Сигурно всеки от нас има свое отношение към тях и ако съумее да им го покаже, ако по един или друг начин ги включим в живота си, ще намалим усещането им за самота и незначителност.
Може просто да вдигнем ръка, да поздравим без думи и така да накараме тъгата да си отиде, а на нейно място да дойде усмивката...

Една реклама, много точно уловила нуждите ни, подканяше:
„Не се страхувай да покажеш нежност!"
Особено към самотните възрастни хора бих добавила аз.
Защото никой не трябва да се чувства сам!