club50plus.bg

Дарът да обичаш не пита на колко години си

Потребността да обичаме и да бъдем обичани е втъкана в същността ни и всеки от нас от най-ранна детска възраст е усетил силата на привличането към някого, като това е извън уроците, които сме получили от по-възрастните. Все още смътно помня с кое момиченце в детската градина обичах да играя, до кое момиченце в първи клас исках да ме сложат да седна, с кое момиче исках да се прибирам след училище в гимназиалните ми години и т. н.

Това е влечение, струящо от дълбините на нашата природа и е може би единственото вълшебство, което продължаваме да носим от детството си до последния си дъх. Животът ни затрупва с купчина проблеми и неудачи, неусетно се превръщаме в умислени и уморени хора, дразним се на глъчката около нас, макар всъщност да не са минали кой знае колко години от времето, когато ние сме я създавали. Все по-малко са нещата, които могат да ни озарят отвътре и да отведат светоусещането ни на едно съвсем ново ниво, по-красиво от всяко друго досега. В Дядо Коледа отдавна не вярваме, Спящата красавица отдавна е целуната, а амбицията ни да превърнем някоя жаба в принцеса, се е провалила отдавна. Единственото може би, което е останало неподвластно на времето, това е способността ни да се влюбим, да усетим трепети по начина, по който някога. Почти както когато сме били 1 клас, макар уж вече всичко да ни е ясно за света, хората и нещата.

Казват, че

истинската любов е дар от Бога

Не всеки бива сполетян от нея, а и не е лесно да я отличим от увлечението по някого, понеже непознатото винаги ни привлича... Често се влюбваме в представата ни за някого, а опознаем ли го, проблемите са неизбежни. Времето е най-мъдрият и единствено авторитетен съдник за това каква е била любовта ни – повече или по-малко истинска.

Вероятността да срещнем правилния човек е може би не кой знае колко голяма, с оглед факта, че общуваме с един твърде тесен кръг хора в живота ни, а по света има милиарди други. Може би сред някой от тях се крие нашата духовна половина. Нищожна е вероятността да я срещнем, а дори и да я разминем по улицата – ще я познаем ли и какво ще направим...

Повечето семейства се създават от хора, ненавършили 30 години. В някои от случаите се събираме с човек, когото просто считаме за подходящ да бъде до нас. Без особени чувства. Любовта е лукс, който невинаги имаме възможност да си позволим, понеже се чувстваме притиснати от времето, а не сме срещнали нищо по-добро. Това, разбира се, далеч не е общо правило. Така или иначе няма никаква гаранция дали ще срещнем най-подходящият човек, дали ще го познаем, а и на каква възраст ще стане това, ако се случи изобщо. Убеден съм, че можем да го срещнем както на 20, така и когато остареем. Вероятно в една по-късна възраст ще е практически невъзможно да сме с него, поради куп социални обусловености от семейния ни живот до този момент, но никой не може да спре чувството да съществува вътре в нас, независимо от спирачките на морала, които го удържат здраво в определени рамки, диктувани от добрите нрави.

Създадем ли семейство като млади,

попадаме в световъртежа на грижите по препитанието, работата, децата... Ритъмът е така ускорен, че мнозина не успяват да спрат за момент, да помислят, да погледнат на нещата отстрани. Неусетно можем да загубим собствената си идентичност, според ролята, която ни отрежда забързаното ни ежедневие. Миналото остава далеч назад, някогашните ни трепети и наивни представи за нещата също. Единственото, което не се променя, това е способността ни да обичаме някого, да се влюбим. Обикновено не си даваме сметка за това, докато не ни се случи... евентуално. Някои имат сполучливи бракове. Разбира се, първоначалният плам в повечето случаи е отшумял и е останало доверието към другия, благодарността и разбирането. Любовта се е видоизменила като усещане и изява, но не е намаляла като интензитет. Мисля си, че дори да е налице успешен брак, човек може да се влюби отново. Някои отказват да го приемат, срамувайки се от подобни мисли, а и разбиращи, че това в много случаи е само стремежът към непознатото, докато законната им половинка в случая е човекът, който заслужава най-много любовта им. Именно той е издържал проверката на времето, докато новото е само блян по неосъщественото, без гаранция дали наистина харесваме новия човек в живота ни или само представата, която сме си създали за него. Понеже много често любовното чувство почива на някакъв измислен образ, който налагаме върху другия, с който искаме да компенсираме всичко онова, което ни е липсвало през годините. За подобно разбиране към дългогодишния ни партньор като посоченото по-горе се изисква много житейска мъдрост и шанс да си срещнал правилният човек, докато си бил млад.

Други се оставят на усещането, понеже то като с магическа пръчка ги кара да се чувстват по начин, по който не са се усещали от времето на наивната им младост. Това е единственото чувство, което се разлива топло във вените ни по същия начин, по който се е случвало някога. Детските ни мечти са отдавна невъзможно и безвъзвратно минало, всичко е останало някъде в мъглявината на спомените, но любовното чувство се явява със същия всепроникващ плам, с който ни е отнемало спокойствието по времето на нашата младост и блаженно ни е измъчвало, отнемайки от съня ни, от апетита... променяйки в нас самите досегашната ни представа, която сме имали за себе си, запокитвайки ни сякаш в друго, по-красиво измерение. Благодарение на това чувство парковете могат да са вълшебни както някога, тревата отново да е омайно зелена, а във въздуха да се носи онзи позабравен аромат, който не можем да назовем, но сетивата ни разпознават безпогрешно – сетива, за съществуването на които дори не подозираме.

Ако срещнем човека на живота си в зряла възраст,

вероятно усещането би било по-силно от във всеки друг период от живота ни, понеже докато сме млади, приемаме многото връзки за даденост, а от призмата на времето можем най-силно да оценим топлата длан на човека до нас и способността да говорим с него без много думи. Да, вероятно ще я има тъгата, че не сме срещнали другия преди години, но дори това не би хвърлило сянка на възторга от това да сме с човека, когото цял живот сме търсили и дори вече сме се отказали да вярваме, че го има. Понеже истинската любов не се търси, тя сама ни открива, ако благоволи изобщо някога. Това е дар, който е еднакво омаен с нерационалността си, независимо от възрастта, на която ни бива поднасян.

Любовта в късна възраст подмладява човека, вдъхва му сили, помага му да преоткрие себе си, да изглежда добре. Напомня му, че освен многото роли, които са му отредили останалите – да е родител, роднина, служител в работата, е и човек, който има право да живее и да чувства. Късната любов е лишена от предразсъдъците на младостта, не е натоварена с очакванията на околните, чужди са й грандиозните планове и суетните сметки. Тя е по-изчистена от наслоявания от когато и да било и не бива впрягана в поредните заблуди.

Любовното чувство е онова неизменно нещо, което ме кара да вярвам в непреходността на човешкия дух. А кой знае, вероятно нашата, човешка любов, е само сянка на онази истинска любов, на която трябва да се научим, затова и способността ни да обичаме е като вечно зелено растение, което винаги е готово да покълне, дори и скрито под мраза на нашият живот.