club50plus.bg

Семейство Линч гледат на себе си като на градинари – ако изобщо по-добрият живот може да се засее

Какво бихте направили, ако, след като сте прекарали известно време в книжарница и сте избрали своята „купчинка" от четива, които искате да притежавате, на излизане ви се набива книга, която просто не е на мястото си. Да речем сред пъстрите детски или насред най-розовите любовни романи в окото ви влезе заглавие като „Да излезеш в пенсия евтино".

Е, не е задължително да се върнете на касата и да я добавите в покупките си. Но със сигурност ще я прелистите.

Така направила и Лин, а след малко зад рамото ѝ вече надничал и съпругът ѝ Майк. Подобни книги в САЩ има много (особено в днешните времена), те съветват онези, които нямат големи пенсионни спестявания, как да ги харчат по-бавно, да ги наченат по-късно, да заделят част от тях като инвестиция или да намалят ежедневните си разходи за живот. Пенсионните спестявания на семейство Линч са си нормални, те нямат нужда да следват подобни съвети. Но пък когато една книга се откроява на лавицата, човек трябва да посегне към нея, нали?

Май веднага трябва да отворя скоба и да представя семейство Линч не само откъм финансовата им състоятелност. Те са много симпатична и лъчезарна двойка американци на границата на 60-те – Майк е на 62, а Лин е на 60, които временно живеят в Пловдив и работят с ромската общност в града и околностите му. Заедно са почти 40 г.
Майк е работил за различни големи частни компании и неправителствени организации близо 40 г. Лин е била начална учителка в частни и държавни училища над 20 г. Имат двама сина, всеки поел своя път.
От известно време семейният им дом е в едно малко градче в щата Уисконсин. Затварям скобата с още едно пояснение – и двамата са много комуникативни и охотно отговарят на многобройните ми и не винаги логично подредени въпроси около живота на двойка американски доброволци в България.

Една от последните глави на книгата, която сама влязла в полезрението им преди малко повече от 2 години у дома в Щатите, била за Корпуса на мира като възможност за разумно планиране на пенсионирането. По-късно си дали сметка, че и двамата са обмисляли възможността да станат доброволци в Корпуса на мира (и през 70-те, когато още не били двойка, и сега), но никога не са го изричали гласно – за това ги предизвикала тази случайна (???) книга. Лин наистина смята, че в цялата история малките неща, срещите и съвпаденията са ги „водили" към нещо „което трябва да се случи".

„Кризата поставя хората, които трябва да се пенсионират, в трудно положение – казва Майк в отговор на въпроса ми по повод заглавието на книгата. – Преди повече американци се пенсионираха в по-ранна възраст, защото можеха да си го позволят финансово. Сега остават по-дълго на работа, а след като се оттеглят, повечето мислят за допълнителни доходи, за почасова работа, за да могат да вържат бюджета си."

Ще наруша отново хронологията, за да поясня, че присъединяването на семейство Линч към Корпуса на мира става почти едновременно с пенсионирането на Майк и на Лин, което се отразява добре на семейството. Но и двамата са категорични, че финансовата страна на въпроса не е била аргумент за тяхното решение да станат доброволци. Имали са достатъчно пари, за да се пенсионират, но са искали да направят повече от това просто да се оттеглят от активна работа.

Месеци по-късно, през юни (годината била 2008), пуснали кандидатурите си официално и така решили да станат доброволци.

Представете си, че и в България имаше такива организации, които набират доброволци за работа в чужбина. Не става дума за платено работно място, а за безплатен труд, много често тежък или дори опасен, в географски ширини и дължини, за които може и да сте чували, но в повечето случаи от тревожните новинарски репортажи. Хората се присъединяват не заради приключението и заради пътешествието, а за да помогнат, да се опитат „отвътре" да променят нещата към по-добро. Не казвам, че няма или не е имало такива българи, няма организация (освен няколко плахи опита и международни инициативи), която да организира и улесни намеренията им, да ги насочи и осмисли в полезни и за обществото действия, да ги подготви за това.
Въпросът ми всъщност е

какво бихте направили най-напред,

ако ви предстои такова предизвикателство, такава драстична промяна в начина ви на живот?
Аз поне бих обсъдила намеренията с близките си. Лин и Майк също го направили, но едва месец след като подали кандидатурите си. През юли събрали синовете си да им кажат новината. Единият бил много ентусиазиран.
„Прекалено даже!" – твърди Лин.
Другият не харесал много идеята, поне първоначално. Два дни му трябвала, за да я "смеле", след което и той безрезервно подкрепил родителите си.

Останалите роднини, разпръснати в различни щати, приели новината като нещо, ако не очаквано, то поне не изненадващо. Всеки от тях, макар и с различни думи, реагирал „логично е, това сте вие". Имали предвид и това, че Майк и Лин винаги са работили и доброволческа работа, наред с другите си задължения.
Двамата най-много се тревожели за възрастния баща на Майк, който вече е навършил 87 г.
„Трябваше да съм сигурен, че ще е добре, за да мога да тръгна. Но той е много здрав и се справя добре. Подкрепи ни 100% тогава" – казва Майк

„Преди 20 години на доброволците сигурно им е било много трудно, за семействата им също. Връзките на такива разстояния бяха трудни и скъпи. Сега има скайп, има имейл, много по-лесно е. Някак не усещаш разстоянията" – добавя Лин

На българска земя

Както стана дума, след тримесечния курс на адаптиране, учене на български, опознаване на страната и особеностите ѝ, и двамата били разпределени в Пловдив, макар че за Майк градът е базата и офисът на фондацията, където работи, а истинската му работа е в околните села и поне два дни в седмицата пътува. Той помага за развитието на съществуващ вече 10 години проект за микрофинансиране на ромски селяни, които не притежават земя. Целта на проекта е да помогне на тях и на семействата им да създадат малка семейна ферма, която след време да се издържа сама.

Лин преподава в най-голямото ромско училище в България – в пловдивския квартал Столипиново. Преподава английски на деца между първи и шести клас. И съжалява, че няма как да се занимава и с децата на семействата, с които работи Майк. Но пък наскоро с Майк са организирали курс по английски за възрастни.
„Корпусът на мира се съобразява с нуждите и заявките на българското правителство, напасва подготовката, дори характерите на доброволците и така прави избор кой от тях къде да разпредели. Нашите умения съвпаднаха с исканията на България и двамата бяхме назначени на едно място. Не разпределят много хора в големи градове като Пловдив" – обяснява Лин.

Живеят в апартамент, в който не е имало почти никакво оборудване в началото. Нямат кола – нито един от доброволците няма, и само американец може да си представи колко това им липсва. Използват само публичен транспорт, което може да „изяде" много от времето, както всички знаем. Но пък за сметка на това са открили красотите на българската природа по маршрутите на БДЖ. Влакът е предпочитаното им средство за придвижване на дълги разстояния, в Пловдив предпочитат ходенето пред тролеите и автобусите.

И двамата много харесват България. Използват свободните си дни да пътуват, познават вече доста български градове и села.

Как Майк се вписва в оземляването на ромите

Както стана дума, Майк се занимава с това. И много му харесва. Защото се чувства полезен, защото знае че неговата работа, както и работата на неправителствената организация „Земята – източник на доходи", бавно и постепенно, но дават своя принос за желаната от всички промяна в живота на всеки човек, с когото работят, както и за по-голямата цел – интегрирането на ромите в обществото.

„Моделът на работа е много успешен и целта ни е през следващите години този модел да бъде пренесен и на други места в страната", казва Майк.
Което лично за Майк, а и за Лин, всъщност означава, че вероятно ще трябва да удължат престоя си в България с 1 година. Питам го дали толкова му е харесало в България, че вече е готов да остане по-дълго, а той се усмихва:

„Още не е време за вземането на това решение, но скоро ще се наложи... Защото проектът е много добър и ако успеем да повторим същия успех и на други места в страната, ще бъде чудесно и ще отвори мегдан и за по-нататъшно развитие на проекта, на ново ниво."

Ролята на Майк в проекта е на старши бизнес консултант за неправителствената организация. Помага им в писането на проектите, управлението на дейността, в увеличаване на ефективността ѝ. Е, много често се налага да чисти и боядисва офиси, да купува оборудване за тях, да работи върху интернет сайта на организацията – изобщо да помага с каквото в момента на всяка дейност може да бъде полезен.

Резултатите досега? 80 семейства в пловдивски 7 села, около 320 човека общо участват в проекта. Случва се така, че децата на семействата, с които работят порастват и искат да отворят свой самостоятелен бизнес, различен от семейната ферма – да речем фризьорски салон. Не отказват кредит и на тях, макар моделът да е малко по-различен. Повечето микрокредити са в аграрния бизнес, отпускат се за 5 години; срокът на заемите за другите няколко проекта е по-кратък –кредитът се връща за 3-4 години но при подобни условия.

Като един Тома Неверник, питам скептично колко от кредитите се обслужват – все пак е криза, дори банковите кредити, и то дадени на доказани бизнесмени, се превръщат в лоши. А фондацията има работа с хора, които никога не са вземали заеми преди това – повечето поне.

„Хората наистина връщат заетите пари – над 90% от тях в определения срок. Другите не че не връщат, но забавят някои вноски, когато са затруднени, но не с много. Разбираме, че времената са тежки, не винаги могат да издължат цялата вноска наведнъж, но поне част от нея винаги внасят. Да, те наистина връщат заемите си" – отговаря Майк.

И после обяснява, че всъщност точно моделът на този проект води до редовното обслужване – агро центърът предоставя повече консултантски услуги, отколкото финансови – имат аграрни специалисти, имат бизнес специалисти, които помагат на заемополучателите преди всичко да развиват бизнеса си – да произвеждат достатъчно ефективно, че да се издържат от парчето земя и да го придобият с труда си.

„Повечето от колегите ми са университетски преподаватели, които преподават икономика и бизнес или селскостопански курсове. Те работят много отблизо с всички кредитополучатели, не са като банкерите. Познават всеки от хората, с които работят, познават живота им. Ако се случи инцидент например, те много бързо се озовават до болничното легло на пострадалия. Не защото се тревожат за парите си, а защото това просто е част от модела – работа отблизо" – Майк, личи си, наистина смята, че неговата и на останалите работа е важна, че променя нагласите, че помага на тези хора сами да градят стабилното си бъдеще.

„Повечето от тези семейства са започнали с малко парче земя или дори без земя, после купуват още малко, после трактор, после още разширяват територията на фермата си, наемат хора, за да им помагат в работата – сред ромите от същото село, и това много помага на цялата общност.
Много благодарна работа, възнаграждаваща... И всеки от нас работи много усилено.
Някои от колегите ми имат друга основна работа, но тази е любимата им."

Майк, който е на „ти" със света на големия корпоративен бизнес, никога не се е занимавал професионално със селско стопанство, но от доста години са имали земя за обработване – около 5 акра (20,2 дка), имат големи градини, в които расте почти всичко. Мястото, в което живеят в щата Уисконсин (в Ню Хемпшър) е в планината, но е земеделски район – това е малко населено място, чието училище има само 4 класни стаи.
Правят си дори консерви за зимата – битът и работата в ранчото не са много различни.
„Само ракия не сме варили, но сега вече знаем и това как се прави" – смее се Майк.

А и проектът, с който е ангажиран тук, не е точно земеделски, а микрокредитиране на земеделски стопани – повече става дума за финанси и за управление на бизнеса.
„Става въпрос за хората – не сме банка, за да мислим за парите, мислим за всяко семейство, което участва, за съдбите на членовете на тези семейства. И така ставаме малка частица от много по-голям процес. С Лин вярваме, че имаме потенциал да повлияем за развитието му, но и си даваме сметка колко трудно може да бъде това. Надявам се да успеем..."

Докато разпитвам Майк за неговата работа и похапваме от салатите си, Лин слуша със светнали очи или се намесва, за да допълни или доизясни някоя ситуация. Но идва и нейният ред да разкаже за своята работа.

Да преподаваш родния си език като чужд

Лин никога не е гледала на английския като на втори език. Преподавала е много години в САЩ и до голяма степен може да се опре на опита си, но съвсем различно е да преподаваш английски като чужд език – съвсем различни умения, различна техника предполага. Тя учи малките роми не на втори език, а всъщност на трети за тях, и техниката е още по-различна. Тя самата трябва много неща да учи в този процес.

„Учиш деца, които дори български не знаят – случва се аз, американката, да коригирам българските им изречения. Не че знам добре български, но работя все пак с малки деца, лексиката в тази начална фаза не е толкова сложна – прости изречения, набор от думи..."

И на практика ги учи както на английски, така и на български. И се справя много добре.
Роми в САЩ няма, но има много малцинства – не е същото, но все пак...

„Докато толкова време съм учителствала винаги съм смятала – това са просто деца" – убедена е Лин. А тя има и специфичен опит, с деца със специални нужди. – „Децата са деца, всяко е различно по свой начин – какво като са различни от българските деца или от американските."

А Майк допълва, че въпреки казаното за надеждата им да оставят следа, все пак доброволците не са тук да решават малцинствени или обществени или каквито и да било проблеми – те се опитват да градят мостове между двете култури.
Помагат на българите да опознаят американците и обратно. А в техния случай помагат и на българите да опознаят и разберат българските роми и обратно.
„Правим малки неща, това са малки приноси."

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

И разказва за един всъщност международен арт проект, в който е въвлякла един от класовете. Деца от няколко „точки" в света рисуват и качват рисунките си в интернет, за да могат останалите участници да ги видят.

Идеята на Лин била да поканят родителите да гледат награждаването.
"Снимахме децата – всяко с рисунката му, направихме презентация и искахме да покажем къде тези техни снимки ще могат да се видят и съответно откъде те можеха да видят работите на другите деца по света", обяснява тя.

Отначало идеята ѝ обаче не била посрещната радушно от останалите учители.
„Не че ми пречеха, но донякъде ме обезкуражаваха – смятаха, че родителите няма да дойдат, защото не се интересуват. Но те дойдоха и им беше много интересно. За тях бе събитие, че училището ги бе извикало не за да се оплаче от лошото държане на децата им, както обикновено. Беше важно да видят това, което децата им правят, да станат част от училищния им живот."

Присъствали 25 деца и 18 представители на семействата им. Което само по себе си било успех.
„Използвахме Google Earth, показахме им Пловдив от сателит, Столипиново, даже нашето училище. Беше страхотно преживяване за всички – показвахме им собствените им къщи, после прекосихме Атлантика, за да стигнем до училищата на другите деца, участващи в проекта, стигнахме до Южна Америка."

Лин вярва, че опитът е бил добър и за учителите, и смята, че ако трябва пак да събере родителите по някакъв повод, колегите ѝ няма да са толкова скептични. Защото вече им е показала – и на тях, и на родителите – в какво може да се превърне училището. И е убедена, че ако подобни неща се случват по-често, родителите ще се чувстват по-свързани с училището и ще настояват децата им да не отсъстват, което всъщност е големият проблем с ромските деца, който „изяжда" бъдещето им.

„Така се отнасям към работата си тук – заключава Лин. – Чувствам се като градинар – сея семената на нови идеи..."

Накъде след България?

„Искаме да пътуваме" – отговарят в един глас на въпроса ми.
Все още не са видели много от България, планирали са по-голяма обиколка за идващата година. През отминалото лято се наложило да използват отпуска си (да, доброволците имат ограничено количество неработни дни всяка година) за пътуване до САЩ.
Били се зарекли, че няма да се връщат вкъщи преди да изтекат двете години. Смятали, че едно такова пътуване ще увеличи носталгията и ще умножи „липсите", с които временно са свикнали тук.

Да, обаче животът не пита, продължава по своята логика. Големият син им съобщил, че се жени скоро след пристигането им в България, Лин тръгнала по-рано, за да помогне за подготовката на сватбата през август. После се присъединил и Майк.

Когато обаче стигаме до това какво всъщност са видели от страната ни, оказва се че то е доста – Пампорово, Карлово, Казанлък, Трявна, Търново, Белоградчик, морето, – Созопол и Бургас, Слънчев бряг. Посетили са и много села, не само тези, в които Майк работи.
„Там е животът! – убедени са и двамата. – Все още обаче не сме ходили в Русе например, както и по река Дунав."

Имат намерение и след като свършат задълженията им в България да пътуват, но още не са решили къде точно – вероятно ще тръгнат от Европа, за да използват близките разстояния до много от желаните дестинации. Дори в Турция още не са ходили. И тъй като не са били в Австралия и в Африка, трудно им е да кажат накъде след Европа.

„Какво точно ще правим като се върнем у дома, още не сме решили – но ще проучим възможностите, ще го планираме. Още сме млади..."