club50plus.bg

Акт на съпричастност или индулгенция за чиста съвест? А доколко е замесено егото?

Ежедневно се сблъсквам, по един или друг начин, с милосърдието – с нуждата от него, със зова за него, с измамата за него, с рекламата за него. То има различни лица и приема различни форми. Червен кръст, протегната ръка, 2 лева в картонената кутия, десет есемеса, банков превод... Но само това ли е – се питам?

Милосърдието безспорно е важен компонент от израстването на всеки. То е онази потребност да помагаш, която те правят различен човек или може би просто – човек.

Преди време се обадих на учител по йога с молбата да види моя близка приятелка и да помогне, ако може, за състоянието ѝ. Въпросът беше спешен, а учителят – зает в следващите 2 седмици. След 2-3 дни, без да е поемал изричен ангажимент или дори обещание, и въпреки натоварения си график, ми звънна и поиска среща с човека в нужда. Мило, нали?

Зачудих се на готовността му да пренареди програмата си за един непознат. Той обаче изглежда имаше

потребност да дава, да дарява от знанията и уменията си

Може би идва етап в личностното развитието, в който акцентът се премества върху възможността или по-скоро върху необходимостта да даваш, без значение на кого...

Интересно е доколко в процеса е замесено егото и каква точно е мотивацията. Дали, давайки нещо, не залъгваме съвестта си, самоубеждавайки се – ето на, виждаш ли, дал съм това и това на нуждаещ се, значи съм добър човек? Всъщност, винаги ли следва да приемаме даващия за добър човек... Даването ли го прави добър, или дава, защото е добър? Има ли значение кому, какво и защо го дава. А ако е вид индулгенция?
Много въпроси...

В последните 3-4 години спазвах своя лична инициатива да отделям между 10-20 процента от декемврийските си доходи и да „инвестирам" в някаква благородна кауза – здравето на нуждаещ се, подкрепа на инициатива, дарение.
Но някак си нещата започнаха да ми изглеждат не наред – как така един ден давам, а 355 дни стоя безучастна. Стори ми се лицемерно и преустанових практиката в този ѝ вид.

Търся нова формула за милосърдие, която да ме удовлетворява личностно. И докато търся и мисля, спирам се често-често и купувам я хляб, я баничка, я мляко с ориз на някой с протегната ръка. Стотинки рядко пускам, защото не искам да пълня бутилки.

Винаги съм си представяла, че нуждаещият се, протегнал ръка към хорското благоволение, прекарва доста време в размисли по въпроса –

защо да даваме, кому да даваме, има ли смисъл...

Онзи ден, в дъжда, видях просяк. Седеше под пороя с шапка в ръка. Спрях с надежда, че ще ми даде отговори, и го попитах какво мисли за милосърдието. Очаквах да се впусне в дълги, дълги разсъждения по темата. Не. Всъщност, истината е, че него не го интересува. Той иска някой да му дава – това е, толкова е просто.
И все пак той говори с мен. Каза ми, че не знае какво е милосърдие, но знае, че едни хора дават, други – не.

Интересното беше, че според него даващите следвало да избират на кого да дават, а самият избор да се направи след „щателен оглед". Нещо като да подложиш нуждаещият се на светкавичен анализ и да прецениш дали не е мошеник, дали наистина се нуждае и може би най-важното – дали ти е симпатичен. Поне така разбрах аз.

Не спрях дотук.

Все някой нуждаещ трябваше да знае... Защо?

Една жена, една българка. Тези, които живеете в столицата, може би сте се разминавали с нея, може би дори е размахвала нож срещу вас. Тя не определя себе си като просяк, макар да живее в кашони, собственоръчно съшити. Кашонената ѝ къща е разположена на 2 крачки от Президенството. А обитателката ѝ твърди, че е там от цели 11 години. Аз лично я помня от 7.

Не пожела да говори с мен, псуваше ме и явно ѝ бях противна. Каза ми го няколко пъти под формата на псувни. Тръгнах си, тя все още е там, не знам докога, нито защо. Очевидно, макар и не на пръв поглед, тя не е от търсещите милосърдие...

След срещата с тази жена се чувствам по-объркана... Изглежда, освен дарствен акт на даващия,

милосърдието иманентно съдържа в себе си и акт на приемане,

често всъщност невидим. Но без приемане е безсмислено, каквото и както и да даваме. И като предположим, че човек в живота си минава през различни роли и състояния, можем да заключим, че днес сме от страната на даващия, а утре може да се случи да бъдем приемащия.

Огледах се – около мен хора протягаха ръце, букети, календарчета, бебета... А аз продължавах да вървя, да купувам банички и вафли, и да търся отговори.

Дали, вървейки по пътя в търсене на милосърдие, в изследване на милосърдието, не би следвало да приемем, че не е достатъчно само да даваме, регистрирайки механизирана активност.

Дали не е по-важно да развием у себе си знания и умения, с които ще бъдем полезни за околните – и които ще можем да даряваме многократно и безрезервно. Като учителят по йога. Да съумеем да съхраним, или по-скоро – да събудим у себе си онази съпричастност, която ни позволява да видим нуждите на околните и да им откликнем адекватно.

Но дали това е милосърдие?