club50plus.bg

Природата се събужда

Лазаровден е един от най-жизнерадостните пролетни празници в българския народен календар. Предвестник на Великден, този ден има още една особеност – организира се и се чества само от жени.

Денят, в който православната църква празнува възкресението на Лазар, е съвпаднал с народния празник на девойката, на момата. Защото момиче, което не е лазарувало, не може да се момее. Поне така било преди години.А замомее ли се девойката, то обществото официално ѝ дава правото да сресва косата си като възрастните жени, да носи косатник, да се кичи с китки и венец на главата, да се облича с везана риза, да носи гердан, пръстени и гривни, вече може да „либи любовник" и да се омъжи. Ето така посветените момиченцата минавали в новата социално-възрастова група.

Може да си преставим колко важен е бил този момент в живота на девойката и затова подготовката за Лазаровден започвала отдалеко, още „сред пости". По-възрастна жена, отдавна минала през лазаруването, помагала да се разучат песните, които ще се пеят, докато се обикаля селото. Защото Лазаровден е празник на женската хорова песен и танц. Една част от девойките пеят, а по-малка група – играят.

Лазаровден е подвижен. Християнският празник, с който съвпада, също е променлив, защото възкресението на Лазар зависи от Възкресение Христово. Така Лазаровден е винаги седмица преди Великден. Тази година е на 27 април.

Празничният обряд започвал от сутринта. Лазарките, разделени на групи от по 5-6 момичета, облечени в невестински дрехи, обикаляли селото. В Източна Тракия лазарките обличали нови булченски дрехи, за да „ги разтърсят за хаир". В Кюстендилско носели в ръка „кланячка" кърпа, с която невястата „се кланя" на сватбата. Лазарското украшение за глава в Шоплука също е особено – направено като китка от копринена трева, с втъкнато красиво пауново перо.

Цялата лазарска премяна, подчертава брачния характер на празника, но и песните са свързани с любовта, женитбата и плодордието – изконните човешки надежди, които винаги се преплитат.

В някои краища на Кюстендилско лазарките пеели и по пътищата, в гората, дори влизали в раззеленилите се ниви – все за плодородие, здраве и щастие. Но като цяло, лазарките влизали във всяка къща с типичното обръщение

Ой, Лазаре, Лазаре...

Според традицията се припявало на всеки член от семейството, в зависимост от пола, възрастта и положението му в обществото. Иска ми се да припомня една лазарска песен от Софийско, влязла в христоматиите български като една от най-хубавите творби в цялата народна поезия:

Що ми е мило и драго,
че се е пролет пукнала!
Все е излезло на трева,
и стока море и мъка...
Я дай ни, боже, я дай ни
тая година най-добра,
за всички здраве и живот,
орачу добър берекет!

Вярвало се, че магията на словото ще помогне не само на девойчето да премине в групата на момите, но и на пролетта да смени зимата. С вяра в магията са свързани и някои от практиките.

Обикновено стопанката търкулвала сито пред лазарките. По това как ще падне се гадаело за бъдещето плодородие. Или докато лазарките играели, ги посипвала с жито и те се завъртали с думите: Завърти се Лазаре, че да се въдят пчелите, да се агнят агънца, да се телят теленца...

Навсякъде стопанката задължително дарявала лазарките и със сурово яйце, а то има много важна роля в народната вяра. От една страна е символ на безсмъртието, а от друга – с него могат да се гадаят тайните на съдбата и да се развалят магии.

Къща, в която на този ден са влезли лазарки, се считала за благословена и щастлива – така както го и пожелавали лазарките с песните си.

С пролетните момински обичаи е свързано и древното и интересно поверие, че девойка, която е лазарувала, не може да бъде похитена от змей. В Източна Тракия дълго живяла легендата за Змейовата невеста.

Тръгнала Ружа с майка си и тейко си на сбор в съседно село. Ожадняла и решила да се отбие от пътя до змейовото кладенче, вода да пийне. Не послушала съвета на тейко си, че мястото е лошаво. Тъкмо се навела над кладенеца, и дошъл един змей, който ѝ рекъл да стане змейца.
„Богата и пребогата ще бъдеш" – казал. Но Ружа се уплашила и хукнала да бяга. Настигнала баща си и майка си. Нищо не им казала.
Отишли на сбора, момите пеели, но Ружа не била весела — мислела за предложението на змея. И щом се пръснал сборът, изоставила своите и отишла на кладенчето. Пристанала на змея.
Минали години. Домъчняло ѝ, та помолила змея да я пусне, да види близките си. Змеят се съгласил, пуснал я по същото време, на същото кладенче. Но през годините, прекарани със Змея, ѝ била пораснала змейова опашка, и тя първо решила да се освободи от нея. Извила се и опитала да я захапе, но... не успяла. Завила се на другата страна и отново опитала – пак не успяла. Започнала лудо да се мята насам-натам, но без успех. Дочула песните на момите, които се връщали от сбора. От ужас, че така ще я видят дружките ѝ, кървава пяна се появила на устните ѝ, и сърцето ѝ се пръснало.
Така я намерили и девойките. Погребали я там и оттогава всяка година на този ден се събирали на кладенчето и хоро играели, ама „несключено" и като змеица го извивали в помен на мома Ружа – змейицата. Танцът нарекли „буенец", а момите, които играят – „лазарки".

На следващия неделен ден – Цветница – лазарките продължавали обичая: месели обредни хлябове – „кукли", виели върбови клонки на венец и ги пускали по вода, та от Змей да се предпазят... Това е известният по места обичай „кумичане", с който завършва цикълът на моминските пролетни игри. На дървена бухалка всяка лазарка поставяла залък от обредния хляб и върбовия си венец. После ги пущали всички в течаща вода и гледали – на която мома венецът е пръв, тя ще се омъжи първа през годината.

Привечер на Връбница на селския площад се играело за последен път лазарово хоро. Накрая се присъединявали момци и други девойки и сключвали хорото. Това било първото сключено хоро след великденските пости.

Не зная днес доколко е съхранена лазарската обредност, но със сигурност на следващия ден, Цветница, ще окичим вратите на домовете си с върбова клонка и ще вдигнем наздравица за имениците с толкова поетични имена.