club50plus.bg

Колкото повече нестинари танцуват върху жаравата, толкова по-богата ще е годината

Нестинарството е вписано в представителния списък на ЮНЕСКО с нематериалното културно наследство на човечеството. Това се случи преди три години по време на Четвъртата редовна сесия на Междуправителствения комитет на ЮНЕСКО за опазване на културното наследство в Абу Даби, Обединени Арабски Емирства.

Вписването на нестинарството в представителния списък като втори български шедьовър след „Бистришките баби" (2005 г.), е признание за страната ни, която през последните години се очертава лидер в опазването на културното наследство на човечеството.

Със специален проект „Нестинарството – послания от миналото" в Абу Даби бе представена древната българска ритуална практика на изпълнение на обреден танц върху жарава в деня на Св. Св. Константин и Елена, запазена до наши дни в село Българи в региона на Странджа планина.

Странджа пази вълшебните тайни за нестинарите – жреците на огъня

Тайнственост, мистерия, ясновидство и предсказания съпътстват нестинарството. Казват, че преди да влязат в огъня, някои от нестинарките дълго боледували от „нервна" болест. На други, на които бащите или мъжете им не разрешавали да влизат в огъня, били обзети от толкова силен транс, че си разхвърляли огъня в домашното огнище и играели върху жаравата.

По североизточния край на Тракия, из разклоненията на Малкия Балкан – Странджа-Сакар, се стичат две реки – Велика и Величка. И като текат раздалечено, те се сближават и потичат заедно неразделно чак до Черно море. Недалеч от устието на Велека, по течението, й лежат на час разстояние едно от друго две странджански села – Кости и Бродилово.

От векове местните хората обработвали земята, а тя им се отплащала с богата жетва. Жените с голямо изкуство преработвали конопа, тъчейки от него дебел плат, който боядисвали. Правели от сукмани – отгоре тесни, колкото да се провре главата, а надолу широки като кошер, стигащ до под коленете. Мъжете били предимно орачи.

Те почитали много празници, но на най-голяма почит бил празникът на Св. Константин и Елена на 21 май, и Еньовден на 24 юни.

Техните предци не погребвали мъртвите си роднини, а ги изгаряли, затова и не можели да се видят гробища никъде наоколо. Казват, че го правели от страх да не вампирясват. В по-наше време този обичай на горене изчезнал и против страх от вампирясване се въвел отново старовремския обичай да промушват умрелия. Възприели отново очистващите качества на огъня, запазвайки ревностно стародавния обичай – игра върху жарава.

На мегдана разпалвали огън от няколко коли дърва, чакали да прегори, събирали се всички от селото мъже, жени и деца под ударите и дълбокото думкане на големи тъпани.

Огънят прегарял, хората с дълги прътове разравяли и разстилали жаравата, а някои измежду хората започвали да викат ху-ху-ху, което значело, че ги прихващал Св. Константин. Онези, дето думкали тъпаните отивали при викащите хора и ги ограждали. Възрастна жена идвала с димящ тамян да кади около прихванатия, подават му дървена икона на Свети Константин. Като взимал иконата, прихванатият ставал като „луд", започвал да се клати насам-натам и да се полюлява, да подскача леко и да танцува без такт. Думкането продължавало, тъпаните сякаш подканяли избрания да извършва своето свещенодействие. Навлизал със ситни стъпки в огъня. Докато първият влизал, хората виждали и друг го прихващал. В същия ред и той, с икона в ръка, влизал в огъня и кръстосвал със стъпки жаравата. Така в жаравата влизали около десетина души, повечето моми. Играта траела около 10-15 минути.

Когато това приключвало и жарта съвсем угасвала, всички се разотивали по домовете си, сядали на богати трапези и празнували до сутринта в чест на светиите, от които с огнен танц са измолили здраве за себе си. На другия ден всичко се повтаряло и така – седем дни и нощи, докато траел съборът в чест на Св.Константин и Елена и в чест на Еньовден.