club50plus.bg

Безвестен беше ти, безславен!
О, влез в историята веч,
едно със другите славяни
кръстосай дух със огнен меч!

Тъй солунските двама братя
насърчваха дедите ни...
О, минало незабравимо,
о, пресвещенни старини!

България остана вярна
на достославний тоз завет -
в тържествованье и в страданье
извърши подвизи безчет...

Едва ли има българин – сред нас 50 и 60-годишните, че и сред по-младите на 30 и 40 години – който да не знае „Върви, народе възродени“, който  да не припознава в 24 май не просто празникът на славянската писменост, а празникът на духовното, на българското, на святото. Има българи, които категорично заявяват, че 24 май е най-българският празник, най-истинският.  Винаги духовността е била онази, която ни е съхранявала, която ни е държала здраво към корените. Днес като че ли по-силно от всякога имаме нужда от възраждане на духовното. Наш дълг е и да се опитаме да обогатим днешното съдържание на Празника, за да остане и за децата ни като най-скъпия и обичан български празник.  Да знаят те историята и смисъла му.

Началото

Годината е 1856, а градът е Цариград – мястото, където за първи път е бил празнуван Денят на братята Кирил и Методий. Църквицата край Златния рог била препълнена. А след това – както описва Петко Рачев Славейков в „Цариградски вестник“ – „варките и каиците“ – тези мънички корабчета – ни прегърнаха и порещи вълните на Златния рог, ни заведоха в прекрасния залив Силихтар... О, място прелестно, долина очарователна! Гайдите свиреха, хората продължиха, докле последните зари на слънцето вдигнаха позлатата от прекрасните ливади около нас...

И какви слова били произнесени – огън! В същото време в печатницата, която изработвала вестника, един словослагател станал баща на близнаци. Но, Славейков забелязал, че колкото се радвал печатарят, толкова и някаква сянка преминавала през лицето му. На въпроса на Славейков, печатарят отговорил:

- Жената иска да бъдат кръстени децата на нейния род: Гоце и Ристе. Аз пък искам на моя: Климе и Наум. Не можем да се погодим, а живеем толкова години кротко и мило! Къде ще му излезе краят не виждам!... Вече е време да бъдат кръстени, а стоят като езичници – без име.
- Искаш ли да стана кръстник и на двете момчета? – потупал го по рамото Петко Славейков.

Онзи подрипнал от радост – голяма чест!
- Но – продължил дядо Славейков – нали знаеш пословицата „Пред кръстник се вода не гази“. Каквото кажа аз – това ще бъде.

Печатарят бил готов на всичко, щом Славейков ще бъде кръстник на децата му.
- Тогава предлагам едното дете да се казва Кирил, а другото Методий. Днес нямаме по-славни имена.

Дядо Славейков сложил край на семейната разпра, а с кръщаването на момчетата придал и достоен завършек на най-светлия българския празник.

На следващата година същият „Цариградски вестник“ поместил дописка – призив за всенародно честване Деня на двамата братя Св. Кирил и Методий.

Във възрожденските ни вестници могат да се прочетат съобщения за всенародни чествания из различни места, а наред с тях и откъси от произнесени слова и речи. През 1874 г. в дописка до цариградския вестник „Век“ каторжникът Петър Берковски съобщава от Диарбекир:

И ний като членове на българския народ – винаги наедно споделяме сяка радост или скръб – без да обръщаме внимание на обстоятелствата... Между черните и високи Диарбекирски стени – в сегашний пъкъл /ад/ земний – далеч от милото отечество, родители и сродници празнувахме светлий ни народен празник „Св. Кирил и Методий“ за слава и чест на народното ни име и за утешение на страдащите...

Нека си спомним и за друг българин – Христо Ботев и неговото слово в Деня на Св. Кирил и Методий, станало причина да напусне родния град... Годината е 1867. В спомените на учителя Иван Чунчев от Калофер четем:

 Наближи и народният и училищен празник – Празникът на Св. Кирил и Методий. Учителите почнаха да се готвят да кажат нещо на народа, който с нетърпение очакваше това.

При чешмата забиха диреци; па тях, чешмата, външната училищна порта, вратите и прозорците на зданието бидоха украсени с венци и цветя. Сутринта след службата в църквата се отправи дълго шествие начело със свещеници, фенери и хоругви, ученици... Свещениците облечени в най-скъпи одежди, носят иконата на Св. Кирил и Методий, украсена с хубав венец от цветя; след тях вървяха певците, учителите и след тях – множество: мъже, жени, млади и стари, всички облечени в най-скъпа премяна... Едва си пробиха път в училищния двор, защото друго множество от рано бе изпълнило двора.

Молебенът свърши, свещениците поръсиха някои от близостоящите до тях видни граждани и всичко утихна. Пръв на приготвената трибуна се качи учител Ботю (Ботю Петков, бащата на Христо Ботев – бел. авт.). Кога със своя гръмък глас извика „Братя“ ... всички замръзнаха на местата си. Той говори надълго и нашироко... Един след друг на трибуната застанаха и другите учители... Навалицата се разшава да си отива, когато из нея се промушна и дойде до трибуната Христо Ботев, каза на свещениците да почакат малко, па бързо и леко се качи на трибуната и почна:

- Братя всички изслушахте и аз изслушах говорившите учители; разбрахте и аз разбрах всичко изговорено от тях. Аз не мислех да говоря, ако те не бяха говорили тъй, за да ме предизвикат. Те всички говореха, за да приспиват и заблуждават народа, че султанът дал и щял да даде духовни правдини и политически. Всички тия давани от него правдини са залъгалки и нови окови за ново робство и тирания. Нам трябват свобода и истински правдини, които никога не се дават с молитви и благословия...

През годините 

оди, химни и поеми възхваляват святото дело на двамата братя, но има една песен, неразривно свързана с техния празник „Върви, народе възродени“. Автор на тая пламенна възхвала е Стоян Михайловски. Написано на 15 май 1892 г. в Русе, където Михайловски е бил учител по френски език в гимназията, стихотворението е отпечатано същата година в списание „Мисъл“ под заглавие Кирил и Методий. Проект за български училищен химн.

Девет години по-късно учителят по музика в ловешкото петокласно мъжко училище Панайот Пипков открива случайно стихотворението и завладян от творческо вдъхновение му, написва музиката в час по пеене, върху черната дъска.

Години наред

традицията повеляваше - на 24 март училищата, улиците се изпълват с празничност на духа. Наричахме събитието манифестация и тя действително бе една манифестация на културата, на писмеността, чието начало сме положили, на българското, което трябва да бъде съхранено. Последваха години, в които като че ли всичко замря - имаше деца, които на 24-ия ден от месец май не разбираха, че това е ден по-особен, по-празничен. Замря ли традицията или ние я прекъснахме? Факт е, че отговорността е наша - да помним и предаваме, да отбелязваме и честваме. Да манифестираме! Радостно е, че днес на 24 май все повече събития възраждат традиционното, все повече събития славят делото на двамата братя, все повече хора разказват. Нека продължим святото дело!