club50plus.bg

Стойността зад годините и според японската традиция

От известно време се опитвам да свържа усещането за красиво с отпечатъка, който времето оставя върху тялото ни. „Красиво“ и „тънките бръчици около очите“. „Красиво“ и „прошарените с годините коси“. „Красиво“ и „прозирните паяжини от спукани капиляри под кокалчето на глезена“. Няма връзка, нали?

Образите се отблъскват като еднополюсни магнити, нелогично е. „Красиво", ще кажете, е синоним за младост, за недокоснатост от дамгата на времето, за извикващо възхита съвършенство. Затова и много фотографи днес са се превърнали, без преувеличение, във виртуални пластични хирурзи и часове наред доизкусуряват компютърно лицата и телата на хората, които са заснели. Независимо от възрастта. Тук да почистим тези лунички. Там да избелим емайла на зъбите. Носът трябва да се пипне. Пък и задникът нещо е натежал,

давай, кръц-кръц...

Та тъкмо на това виждане за красота исках да се противопоставя, защото заради него собственоръчно хвърляме години от живота си директно на боклука. „Не ме снимай бе момиче, какво ще ме снимаш, стара жена съм." Толкова често чувам тези думи. И свенливото позиране. Неуверената усмивка. Неудобството от изменената външност. Сякаш не забелязвам как патината на времето старателно подчертава линиите на собственото ми лице и тяло.

И не знам как да обясня, че това, което аз виждам, е красиво.

Докато не попаднах на думата

уаби-саби

С нея японците означават красотата, идваща с хода на времето. За нас звучи парадоксално, но уаби-саби е японското изкуство да откриеш прелестта в несъвършенството и проницателността на природата, да приемеш естествения цикъл на растеж, разпад и смърт.

Това е красотата на всичко незавършено, нетрайно и непълно. На всичко непринудено и скромно, на всичко непривично. Напуканата глеч по керамичен съд, неравномерно потъмнелия метал, покритото с бръчки лице на възрастна жена. Уаби-саби са пазарищата, не моловете; старото дърво, не ламината; оризовата хартия, не стъклото.

То ни напомня, че

всички ние сме преходни същества на тази планета,

че телата ни – както и материалният свят, който ни заобикаля – са в процес на непрестанно завръщане към прахта, от която са възникнали. Чрез уаби-саби се учим да съзираме изяществото в бенките по кожата, в люспите ронеща се ръжда, в разбриданите ръбове на дрехата и хода на времето, който те представляват.

За уаби-саби се казва още, че не се влияе от външността. То е естетически идеал, безмълвно и чувствително състояние на ума, достижимо за онези, които търсят да видят незримото, като окастрят всичко ненужно и същевременно знаят кога да спрат.

Д. Т. Сузуки, един от първите учени, които успяват да разтълкуват японската култура на западния свят, описва уаби-саби като „активно естетическо наслаждение на бедността". Той няма предвид бедността, така както я разбират и недолюбват хората на Запада, а в по-романтичния смисъл – на захвърляне на бремето от тревоги, свързани с материалното. Последователят на уаби-саби (уабибито), казва Сузуки, се задоволява с една малка колиба, стая с две-три постелки-татами и чиния зеленчуци, набрани от близкото поле, както и с радостта от трополенето на нежния пролетен дъжд.

В Япония се прави голяма разлика между уабибито, който притежава вътрешна свобода, и макото но хинджин, герой по-близък на дикенсовите образи, чиято бедност извиква отчаяние и чувство на съжаление.

Способността да се задоволиш с малко се цени най-високо.

Уабабито е човек, способен да създаде нещо завършено от осем части, когато на повечето хора са им необходими десет.