club50plus.bg

Ако ходите по домове често и има някое дете, което кара нещо във вас да трепне, кандидатствайте за него

Мъчно ми е за татко и се опитвам да си спомня хубавите неща – с тази мисъл заспива вечер 12 годишната Нели*. Тя я крепи в нерадостното детство на изоставено дете в дом, който се нарича институция. Готвят я за среща с приемен родител.

Друго момиче – Ваня, 13 годишна, в друг дом на 350 км от нея, нощем горчиво плаче за изгубения шанс да си намери семейство. Тя е върната наскоро в дома от приемно семейство, в което е живяла почти година заедно с по-голямата си сестра. За нея, но и за другите, завръщането в дома е регрес. Децата разказват, че е говорела и за самоубийство в първите дни на най-силна болка. Но тези деца са се научили да оцеляват емоционално.

Нели и Ваня са две от 6333-те български деца, които живеят в социални домове

По данни на фонда „Спасете децата – Обединено кралство" към началото на 2005 г. в различните детски домове в България (под шапката на социалното, образователното и здравното министерство) има институционализирани около 20 000 деца.

Всяка година близо нови 3000 деца попадат в различни домове в страната, призна наскоро председателят на Агенция за закрила на детето Надя Шабани. Но това далеч не е най-доброто място за тяхното развитие като пълноценни личности. Според доклад на Българския хелзинкски комитет в периода 2000–2010 г. в домовете за деца с умствени увреждания в България е имало 238 смъртни случаи, като поне 3/4 от тях са били предотвратими. В преобладаващата си част смъртта се дължи на системно недохранване, занемаряване, лоша хигиена, злополуки поради невнимание, студ, залежаване и насилие.

Тези причини се окачествяват от БХК като престъпно поведение, пряко проявено от грижещите се служители – възпитатели и лекари, до съответните административни и политически фигури, отговорни за децата. Често лекари избощо няма, а персоналът се набира от квотата за временна заетост. Домовете са напълно изолирани от обществото.

През aвгуст 2009 г. БХК заведе дело срещу прокуратурата за бездействието ѝ да преследва престъпленията срещу децата в институциите, в частност за големия брой смъртни случаи. През февруари 2010 г. се постигна споразумение с главния прокурор за съвместни проверки на прокуратурата и БХК във всички домове. Проверките са извършени в периода март – юни 2010 г. Предстои да се види какво ще предприеме прокуратурата. Вина има и виновните трябва да понесат отговорност.

А дотогава? Какво става с децата?

„Искрено се надявам, че нещата ще се променят. Жалко е само, че през това време децата страдат и бавно, но сигурно изостават в развитието си. А какво да кажем за техните наранени и тъжни душички...“, споделя приемна майка.

По едно мнение няма спор между нито една от институциите, свързани с проблемите на децата. А това е, че отглеждането на дете до 3-годишна възраст в институции има трайно негативно въздействие върху неговото развитие и силно намалява шансовете му за пълноценна реализация в живота. Всеки три месеца, прекарани в дом, забавят развитието на детето с един месец. Поради това е жизнено важно най-вече в първите няколко годинки то да бъде изведено от дома.

След първите остри статии в медиите и най-вече след появата на филма на BBC за децата в Могилино, нещо се пречупи в обществото. Освен големия „срам“, който браха пред Европа политиците ни, най-положителното нещо беше откриването на процедура по затваряне първо на домове за деца с увреждания. Поне на тези, в които бяха констатирани най-нечовешките и смразяващи случаи на насилие и смърт сред питомците.

Стъпка напред и две назад

е пътят, по който лъкатушат институции и неправителствени организации в опитите да се намери трайно решение за подобряване условията на живот на децата, лишени от родителска грижа.

Европа настоява за закриване на домовете. На тяхно място да бъдат създадени центрове от семеен тип, в които да се отглеждат ограничен брой деца. Идеята е средата да се доближава до семейната.

Няколко години поред докладите на Европейската комисия към София са силно критични, към Румъния – твърде ласкави. След зверствата на режима на Чаушеско, документирани в стотиците домове за сираци, в северната ни съседка бе констатирано, че през 1996 г. 98 872 деца се отглеждат в 580 институции. След реформирането на институциите, започнало през 1997 г., през 2009 г. броят им е сведен до 6797 деца, настанени в 139 институции, като тенденцията е всички те да бъдат закрити.

370 са приемните семейства в България за миналата година, в Румъния те са 1600

На 24 ноември 2010 г. българското правителство прие План за действие за изпълнение на Националната стратегия „Визия за деинституционализация на децата в Република България". Защо тази стратегия толкова много куцаше в стъпките към тотална промяна – деинституционализиране на децата? Или простичко казано, за всяко дете да се намери семейство? Заради съпротивата и на държавно, и на местно равнище. Но това бавно се променя.

Заложените в плана дейности са насочени към изграждане на редица нови социални услуги, което да доведе до поетапното закриване на съществуващите специализирани институции. Най-напред ще се закрият тези, в които се отглеждат деца от 0 до 3 годинки и домовете за деца с увреждания и след около 15 години трябва напълно да затворят домовете за деца, лишени от родителски грижи.

---

* Имената са променени, с изключение на двете семейства от Стара Загора и Перник, по настояване на социалтите работнци.

---

Алтернативата е развитие на приемната грижа

Услугата не е нова за България, но е крайно неразвита, макар да е ключов елемент от реформата за децата. Шумен е един от пилотните градове за проекта „Всяко дете иска семейство".

Проектът на УНИЦЕФ се осъществява у нас от 2009 г. Целта е да се развива приемната грижа в страната. Създават се 9 областни центрове по приемна грижа в София-град, София област, Габрово, Перник, Стара Загора, Търговище, Смолян, Шумен и Търново. Създадават са областни екипи за приемна грижа, които търсят, обучават и подкрепят кандидати за приемни семейства, както и вече одобрени приемни семейства. Работи се в партньорство с неправителствените организации, международна социална служба, Института по социални дейности и практики, сдружение „Самаряни" и "Фондация за нашите деца".

До ноември 2010 г. нови 151 семейства са одобрени в деветте области. От началото на проекта 89 деца са намерили свое семейство. Приемните семейства трябва да са два пъти повече, смята председателят на Агенцията за закрила на детето Надя Шабани. Съвместно с УНИЦЕФ, bTV, „Супернова медия" и „Happy“ бе представена документалната поредица „Такъв е животът – Приемни семейства". Правителството обмисля законодателни инициативи в подкрепа на приемните семейства, за да се обучат повече хора, които да приютяват деца с увреждания.

Приемната грижа е мярка за закрила, предшестваща настаняването в институция, както и осиновяването. Ако едно дете е изоставено, е по-добре то да попадне в приемно семейство, където да дочака своите осиновители или връщането му в собственото семейство.

Броят на тези често наричани с малко симпатия и много неразбиране „луди хора“ се увеличи по две причини. Първата е правителствената подкрепа, когато законодателно на семействата беше дадена възможност да избират дали да бъдат доброволно или професионално приемно семейство. Другата е в широката кампания на УНИЦЕФ и добрата работа на екипите в пилотните райони.

Видя се, че високопарните призиви за любов към детето отстъпват пред тежката икономическа криза, затова се въведе заплащането. Единият родител се назначава на трудов договор. Той не може да изпълнява други професионални задължения през този период. Това обаче предизвика публични реплики, че масово стават приемни родители хора с ниско образование и социален статус. Няма ограничение дали семейството да бъде без деца, или пък жилището да е голямо и непременно приемният родител да бъде образован. По-важни са човешките качества.

Бебетата за осиновяване не се дават в приемни семейства, алармира Националната асоциация по приемна грижа. Статистиката показва, че повече от 2000 бебета и деца до 3 години са настанени през 2010 г. в социалните домове, 900 от тях са новородени. За тях единствената алтернатива трябва да е приемната грижа, а не живота в институция.

В сърцето на всяка майка има място за още едно дете

Така гласи стара българска приказка и това потвърждават хората, които са преживели своя вътрешен катарзис и са взели дете за отглеждане в своето семейство. Моментите на първите срещи са силно емоционални и незабравими.

„Преди година детето, на което сме приемни родители, можеше да казва само няколко думи, не можеше да ходи добре и изобщо не можеше да бяга. Не можеше да се храни само и изобщо не можеше да дъвче храната. Страхуваше се от всички животни, от тъмното, от непозната храна, от коли и дървета. Страхуваше се да излезе навън и да ходи по земята. Не познаваше къде са ѝ ръчичките и крачетата, очите и ушите.
Да не говорим че всички топли чувства като целувки и прегръдки ѝ бяха изключително чужди. В същото време всичко в нея крещеше колко е жадна за обич и внимание. Днес, след една година, всичко това е минало и тя е съвсем различно, жизнено и усмихнато дете. Непрекъснато бяга и бърбори нещо. Най-много обича да ѝ казваме колко е красива и че много я обичаме.“

Минка е приемна майка на малката Ива, и докато говори, очите ѝ през цялото време следят тичащото дете. „Аз всъщност исках да ви направя съпричастни с моята голяма победа, извеждайки едно дете от тъмнината и ужаса на живота в социалния дом. Исках да видите щастието да му подариш нов живот в любов и детски мечти“, допълва Минка, която в семейството си има и трима собствени сина.

---

Щастливите семейства си приличат

Пламен и Анелия Франгови имат две пораснали вече собствени деца – Божидар на 25 г. и Таня на 24 г. Преди половин година, като кмет на с. Кошарево, Пернишко, на една от общинските сесии Пламен се запознава с проекта „Приемна грижа“. Двамата със съпругата му решават, че имат възможност да помогнат на някое изоставено детенце, като му дадат своята обич и топлина и шанс за по-добър живот.

Пламен е бивш военен, а Нели е съкратена. Преди няколко години решават да продадат апартамента си в София и да заживеят на село. Къщата им е голяма, децата им са вече пораснали и самостоятелни и те решават да вземат дете.
Цялото семейство приема малката Мария и я обгражда с много любов. На срещата ни Нели едва удържа в прегръдките си палавата красавица Мария. Блестящата ѝ черна коса е обсипана с розови панделки и шноли. Красива е и се радва на вниманието, което ѝ се оказва.

Сашко попаднал в полезрението на социалната служба по сигнал

Обърнал се за помощ възрастният мъж, който предимно се е грижел за изоставеното момче. Така детето попада в дом. Там усвоило чувството на непрестанен глад и при всяко сервиране на храна се нахвърляло върху нея, придърпвало я и започвало да яде, колкото може повече. И сега все още личи страхът, че някой ще му я вземе. Докато разговаряме, малкият чаровник непрекъсното посяга към чинията със сладки. Когато го взимат от дома, Сашко тежи 10 кг. Само няколко месеца вече е 15 кг, но Ана – майката, се шегува, че е въвела ограничения за количеството на храната, защото той все още не може да се контролира.

В семейството си говорят на имена. Ана и Евгени са от Стара Загора, те са родители на две собствени деца – Мариета на 17 и Християн на 9 г. Винаги са искали да имат три деца, но след претърпяна операция Ана няма да може да роди. И тъй като процедурата за осиновяване е много сложна и там нямат право на избор на дете, са се спрели на варианта приемно семейство.
От шест месеца са приели в дома си Александър, на 3 г. Момченцето е от Бузовград. Има родители, но те не могат да се грижат за него. Два пъти са се видели с майката – веднаж в съда, но тя не проявила никакви чувства. Не можела да се грижи за детето, като бебе никога не го е къпала, само е обтривала телецето му с влажни кърпи. Сега контактите на Сашко с биологичните му родители са ограничени, а междувременно те са се разделили.

„Щастливи сме заедно и семейството ни се развива съвсем нормално“, казва Ана. Тя е била лаборантка в болницата в Стара Загора, но е напуснала работа, за да се грижи за децата. Сега е професионален приемен родител и мечтата ѝ е, както и на Евгени, да стигнат до процедурата за осиновяване на Сашко.

Как се става приемен родител

„Изискванията към вас са малко, важното е да имате място и време в живота си за дете. Кандидатства се в Социални грижи, отдел „Закрила на детето“ по местоживеене“, така приемна майка описва процедурата. Най-общо, нужно е много любов към децата. Но това не е записано в наредбата. То се усеща още в първите разговори на социалните работници с хората, които идват за проучване.

Осем документа се подават в отдел „Закрила на детето“ по местоживеене. Проучването трае три месеца. Накрая социалният работник изготвя доклад, запознава семейството с него и го изпраща в областния отдел. Там преценяват дали семейството притежава нужните качества и условия, след което се организира обучение. Състои се от 8 сесии по 3 часа в рамките на две седмици, но може да се съкрати до 4 сесии по три часа, в зависимост от желаното дете. Обучението подготвя родителите за справяне със специфичните проблеми на деца до 3-годишна възраст и деца с увреждания, жертви на насилие и трафик.

След това семейството се вписва в регистрите и веднага му се предлага дете. Както при осиновяването, семейството може да го откаже. Има и възможност семейството да избере детето. В заявлението родителите описват всичко, което е свързано с желаното от тях дете – пол, възраст, посочват дали могат да гледат дете с увреждания, жертва на трафик или насилие. За броя на децата има ограничение от 1 до 3 деца. Не може да се избира дете по етнос, религия, цвят на кожата, косата или очите. При събеседването може да се определи всичко, което приемните родители желаят, и им се търси точно такова дете.

Тъй като децата са много, а кандидатите за приемна грижа са малко, се гледа кое е най-добре за детето и за родителите. По време на проучването социалните работници правят 4 срещи с кандидатите и две посещения в дома им. Задължително е детето да има лично пространство там. Освен дома, социалните взимат пред вид и квартала, съседите и роднините. Всичко има значение – миналото, образованието, контактите, работата. Правят се и по една среща с двамата поръчители.

Ако семейството живее изолирано и не поддържа връзка с близки и приятели, ако нямат достатъчно време за детето или би навредило на психическото, физическото или социалното му развитие, проучването се прекратява. За приемна грижа се предлагат деца, които не подлежат на осиновяване към момента на настаняването им – родителите им не са се отказали от правата си, но не могат да се грижат за тях.

Биологичните родители могат да посещават детето си

Това може да става веднъж месечно (при предварително определена дата и час), като срещата може да не е в дома. Още при подаване на заявлението приемните родители решават дали ще се срещат с тях в дома си или на някое обществено място. Именно тези срещи, задължителни според закона, са препъни камъчето за много колебания и откази. Приемното семейство се страхува да не попадне под въздействието на родителите или роднини на детето, които да го изнудват.

Това се е случило с настаняването на две сестри от малък град в Софийска област. Поведението на биологичните родители довели нещата до провал. И приемното, и биологичното семейства живеят в селището. Първо се появила ревността, „как така моите деца ще ги гледат чужди хора“, след това се появила нуждата от пари – за лекарства, които все се налагало да се купуват. Нещата излезли извън контрол, когато между една от сестрите се е появил междуличностен конфликт с биологичното дете на семейството. Психолози са се намесили, дори се е обмисляло да бъде оставено едното момиче, но пак не се решавал проблемът с биологичните родители. Сега децата са върнати отново в дом.

В друг случай, при подобна среща, момиченцето държи новата си майка за ръка и нескрито ѝ казва често да си тръгват. Не иска да вижда родната си майка. Това също е довело до конфликт в отношенията.
Биологичните родители запазват пълните си права над детето. Макар новият семеен кодекс да предвижда шестмесечен срок, в който се заявява отказ от детето, това рядко се случва. Родителите обявавят, че през този период ще си намерят работа, ще си ремонтират жилището. Това така и не става и детето остава в институцията.

---

Проблемите? Има ги още от самото начало

Част от тях са свързани със самата процедура за избор на родител и дете. Някои семейства смятат, че е твърде дълга и сложна. “Защо беше нужно това преспиване в къщи, връщане и после ново взимане на детето“, недоумява Евгени, за когото още първият поглед върху Сашко е дал сигурността, че химията между тях се е получила. Но според социалните работници, когато започне настаняването на децата в семействата, именно тогава възникват проблеми. Родители и деца не се познават, още повече ако детето е живяло в институция, адаптирането е по-трудно.

През такова мъчение преминаха братче и сестра му. Децата са от София, настанени в дом край столицата. Майката ражда почти непрестанно деца, за които не може да се грижи. Дядото – бивш военен, подава сигнал и социалните настаняват децата в дом.

Щастливият миг обаче отлита, след като недобре свършената работа по обучението на приемното семейство от фондацията води до прекъсване на приемната грижа. Малко повече от месец кара тези хора да върнат двете чаровни деца в дома, защото всичко в общото им едежедневие се оказва фиаско. Огромни очаквания към две деца, които дълго са били безпризорни и нямат изградени навици за поведение и хигиена. Освен това новите родители предявили към тях свръхвисоки изисквания – висок успех в училище, влизане в елитна гимназия и т.н. Все неща, които за тези деца, преживели шока от настаняване в три напълно различни среди, е можело да доведе до срив.

Сега децата отново са в дома, не се усмихват и са много въздържани – само един тъжен син поглед, ако ги заговориш. А приемното семейство отново тръгна на обучение, но при друг екип. Те самите съзнават, че не са били добре подготвени първия път.

Обикновено има един начален период, който родителите са нарекли „меден месец“, но той бързо свършва. Характерите и навиците са различни, затова приемните семейства имат нужда от социална подкрепа и усилията са насочени в тази насока. Работата по подбора на родители и дете продължава шест месеца. Смята се, че през това време проблемите и на двете страни се изясняват, за да не продължат после, след като детето пристигне в семейството. Ако проблемите продължат, приемната грижа е неуспешна, отчитат специалисите и признават, че има такива случаи, но не водят статистика за тях.
Самото настаняване на детето става с решение на съда, но прекратяването на това съжителство – не. Само екипът от „Закрила на детето“, който работи с тях, се уведомява и той поема продължаващата грижа за детето. Цели се то да не се върне отново в институцията, но понякога няма избор.

Проблем има и с ограничението детето да може да остане в приемното семейство до 18 г., ако учи – до 20 години. Но после, ако е сирак и няма близки и роднини, или пък ако биологичните родители са психичноболни, къде ще отиде – улицата ли ще бъде неговият дом? Ето този въпрос още не е уреден, признават от специалистите. На практика никой не поема дете, което е било при приемни родители до 18 г. Но има приемни семейства, които продължават да се грижат за него и след навършване на пълнолетие и полагат грижи както за собствените си деца.

Има и семейства, които продължават връзката си с детето, дори и договорът между тях да е прекратен, а детето изведено. Такъв е случаят с 16-годишният Стоян, настанен в приемно семейство преди три години. Ситуацията при тях е радвала социалните работници. Но с навлизането в пубертета момчето е проявило характер и действия, които са били неприемливи за семейството. За всяко свое желание и действие Стоян се е позовавал на правото си да може сам да решава, да бъде независим. Не се подчинявал на родителските забрани, като например гледане на порно филми през нощта. Родният син ще изпълни забраната, но Стоян е решил, че те не могат да му налагат нищо...
Така е в дома, има възпитател, той казва какво да се направи в някакъв момент. Но от 50 деца може ли да види всяко какво ще направи. Това е един от най-големите сривове при децата, живели в институция и попаднали в семейна среда, където във всеки момент са пред очите на семейството.

Имало е опити от социалните работници да овладеят ситуацията със Стоян, срещали са приемните родители с психолози. Почти по едно и също време и двете страни обаче са заявили желание да се прекрати услугата. Момчето, което сега е настанено във временен център, споделя, че е искал да го обичат и към него да се отнасят като към роден син. Твърди, че изискванията на родителите са били по-високи към него.

Но трите години, прекарани заедно, са дали и на двете страни много. Много за Стоян, за когото това е време на напасване със семейната среда, наваксване на много изоставяния, избор и записване в елитно училище, където сега се справя много добре.
За родителите – също. Емоционалният заряд да усещаш сърцето си пълно, след като си подал ръка на едно страдащо дете, след като си делил трапезата си, радостите си, болките и страховоте си от непредвидимите грешки и удовлетворението, че това момче тръгва, но с гордост по първите си самостоятелни стъпки, на които това семейство го е научило.

Днес, въпреки че не е решен окончателно въпросът къде ще живее Стоян, контактите с неговите приемни родители не само че не са прекъснали, но дори са на по-високо ниво. И двете страни са осъзнали колко много са си дали един на друг. И със сигурност Стоян ще има мъжката подкрепа на „временния“ си баща и нежността на жената, която също няма да го забрави.

Ако ходите по домове често и има някое дете, което кара нещо във вас да трепне,

но не можете да го осиновите, защото няма отказ, можете да кандидатствате точно за него. Може и да ви го откажат, но по-вероятно е да го вземете, защото това преди всичко ще е добре за него.
Това съветва една прекрасна жена, взела със съпруга си момиченце в дома им, след като имат вече своите трима пораснали мъже.

Хората, които са малко по-луди или малко по-смели от другите, или просто имат в сърцето си място за новото дете, са със силна вяра и сигурно ще се окажат най-важното нещо в живота на детето. Те ще изживеят заедно неговото дество, ще създадат неговите спомени, изпълнени с радостен смях, с искрящи балони и виенско колело. Ще начертатят неговото бъдеще, ще му дарят корени и крила, с които да лети към мечтите си!

А ние, обществото отстрани, само ще се опитваме да си представяме колко им е трудно да галят и приспиват дете, чието минало не са живели, да му осигурят сигурност и спокойствие и да превърнат своя дом и в негов. Така обществото някак си ще се промени, няма да продължим да не осъзнаваме какво съществува около нас.

Заплащането на приемния родител