club50plus.bg

В търсене на вина, на решение, на топлина

Помните ли приказката за малката кибритопродавачка на Андерсен? А сега се замислете: години след като е написал своята приказка, години след като неговата кибритопродавачка умря, днес вие колко малки „кибритопродавачки” познавате? Това, по което се различават вашите от неговата кибритопродавачка е, че тя се е опитвала да продаде нещо материално, макар и малко. Съвременничките й продават душите си, съдбите си, бъдещето си, усмивките си...

Сетихте ли се вече за някоя позната „кибритопродавачка”? Не е нужно да мислите дълго. Знам, че познавате такива малки момичета. Често обаче да мислим за тях е непрактично, неизгодно. По-лесно е, когато ги засечем на някой ъгъл, случайно да мигнем и отново да отворим очи, едва след като сме ги подминали.

Ще ви разкажа за моята „кибритопродавачка”

И тя като тази на Андерсен, живее с баща си. И тя, като тази на Андерсен, обича само баба си, просто защото никой друг не се е задържал достатъчно дълго в живота й, че да има време да го обикне. Когато се запознах с нея, тя беше на 9 годинки. Протегна ръка, но не за поздрав, а за да оправи суетно бретончето си и: „Аз съм Лили, мен майка ми ме е оставила". Лили, деветгодишната, е натрупала богат опит с разделите. Първо я оставя майка й, после мащехата й. Тези жени напускат баща й, но Лили твърди, че те ОСТАВЯТ нея. Тя не просто го твърди, тя го е приела за своя карма и визитна картичка. Сега баща й се опитва да работи каквото намери, а за Лили се грижи възрастната й баба.

След като поредната жена напуска баща й, оставя след себе си борчове и задължения към различни хора. Задължения, които  водят до нови такива. Няма да навлизам в глупави подробности. Това, което ще ви кажа е, че моята „кибритопродавачка" вече няма течаща вода в дома си. Идва и зима, не смея да попитам дали има дърва, с които да се топли. Все повече моята и андерсеновата кибритопродавачка започват да си приличат, нали, макар да има години разлика помежду им.

Свикнали сме, когато се сблъскаме с чуждото нещастие, първо да потърсим вината

Чия е вината „кибритопродавачката" ми да носи всеки ден 10 литра вода от една градска чешмичка, която се намира на десетина минути път от дома й? Баща й – който не е платил сметките и е оставил детето си жадно?! Майка й – която я е изоставила и никога повече не я е потърсила?! Баба й – която можеше сама да ходи за вода и да не принуждава малкото момиче да носи по пет литра вода във всяка ръчичка?! Или пък тримата заедно, защото са продали мечтите й, заради собствената си изгода?! Ами, не! Аз съм виновна! И вие сте виновни!

Всеки следобед след училище моята „кибритопродавачка" взема празните шишета и тръгва към чешмичката. Минава първо кръстовището. Там винаги има няколко пенсионера, които обменят мисли за трудното си ежедневие. После минава покрай нас, виждам я през прозореца. След нашата къща има две големи кооперации, а пред тях градинка и беседка. Често там се събират мъжете от махалата, за да пият по бира и да разменят по някоя дума. Следват още няколко къщи, в които също живеят хора. След като премине покрай всички, „кибритопродавачката" слиза по стръмните стълби на чешмичката, минава жабуняците, налива вода, изкачва се отново по каменните стълби и минава по същия път обратно към дома. И ето къде отново разказът на Андерсен и моят се преплитат. И моята и неговата кибритопродавачка са незабележими. Никой не ги вижда, а който ги види, знае че „това не е негов проблем".

Какво съм виновна аз, че „кибритопродавачката" няма вода у дома? Виновна съм, че нито веднъж не слязох, за да взема поне едното шише с вода. Виновни сте и вие! Не е нужно някой благородно да плати сметката за водата на „кибритопродавачката", защото следващия месец отново няма да има кой да я плати. Десет литра вода не тежат много, но дори една малка доброта преобръща света, на всяка цена.

Зима е, не искам моята приказка за кибритопродавачката да завърши като андерсеновата.

Просто нека бъдем хора!