club50plus.bg

Нежеланието и отегчението като професионална позиция или като народопсихология

Понякога мисля за света като за един маскарад, в който всеки изпълнява роля в зле дирижиран спектакъл. Режисьор е имало в началото, сценарий също. Да, обаче актьорите са се оказали доста своенравни и нещата леко са се пообъркали. Режисьорът е зарязал снимачната площадка, хвърляйки сценария в кошчето, а актьорите се мотаят по сцената, отдавна забравили за какво са били извикани, бутат се, спорят, размишляват за смисъла на това да са там, където са, и си избират роли, каквито смятат, че най-им подхождат. Чуват се гласове, че скоро режисьорът щял да се върне, това кара едни се радват, други се плашат, трети бездействат, а четвърти не спират да коментират, понеже и без това не знаят какво да правят. Остава ни да вярваме, че всичко това е изначално предвидено в сценария и че хаосът е организиран.

Сравнението на живота със сцена е класическо и най-често го свързваме с Уилям Шекспир. Въпросът

е дали класиката включва и хаос или имаме чиста проба класически хаос.

Отивам на лекар. Прегледът ми беше 3 секунди – надникване с фенерче в устата ми, докато казвам „ааааа", а самият разговор след това продължи 15 минути. Отвън чакаха много хора, но – както каза лекарят – не обичал да претупва пациентите си. Дотук добре. Да, обаче, разговорът касаеше какво лекарство да си купя. Да съм търсел еди какъв си продукт, но на точно определена фирма, понеже била по-добра. Нямало го във всички аптеки, но го имало еди къде си със сигурност, да съм отидел директно там, понеже нямало да се разкарвам напразно. Аз мигам неуверено и плахо, опитвайки се да взема думата и да споделя някои мои притеснения, относно състоянието ми, но лекарят ме прекъсва с бодряшко тупване по рамото придружено с „няма да се плашиш", вади бял лист и започва да рисува с химикал как да стигна до аптеката, за да не я объркам и да не успея да си купя съответното лекарство от точно определено място.

Забравям за този случай и се сещам какво се случва понякога в аптеките. Отивам с някаква рецепта, но аптекарят започва да обяснява как в момента не разполагат с предписаното лекарство, но затова пък имат по-добър аналог от еди коя си фирма... Или „имаме витамините от рецептата Ви, но я вижте и тези, по-добри са". Вади отнякъде опаковки на лекарства и ми ги навира в лицето с широка усмивка... точно като куфарните търговци от близкото минало. Вероятно е прав и просто се опитва да бъде любезен, но мога ли да му имам доверие, аз нямам медицинско образование, за да преценя, а сме се наслушали на какви ли не злоупотреби. Лекарите стават търговци, фармацевтите се правят на лекари, а пациентите сме като топка за пинг-понг, която безжалостно бива подмятана в задръстванията, докато се опитваме да стигнем от точка А до точка Б, преди да сме издъхнали, стискайки заветната рецепта в ръка, надраскана откъм гърба със стрелки и указания къде точно отиваме.

Ситуацията у нас е тежка и едва ли казвам нещо ново.

Има много качествени хора, които не получават достойно възнаграждение,

адекватно на трудовите им качества, специализацията и човешкият им ресурс. И понеже споменах българските лекари, смятам, че те са дори прекалено добри с оглед западналата ни здравна система. Тяхното заплащане със сигурност ги поставя в недостойна за труда им позиция. И не само тях. На практика обаче най-много мърморят онези, които не заслужават дори и половината на онова, което получават.

Накъдето и да се обърна, виждам хора, работещи с нежелание, отегчение и досада. Отивам в автосервиза, а там майсторите ме гледат като някой, на когото правят едва ли не голям компромис като си омаслят пръстите с колата му. В магазина продавачките ме гледат с омерзение, считайки, че по-правилно би било да си разменим местата от двете страни на касата и че всеки един купувач носи вина за това недоразумение. Понеже и те смятат работата си за недостойна да бъде адекватна на личностните им качества и е само въпрос на ситуация и случайност да работят нещо такова. Претенциите им са насочени незнайно срещу кого и въпреки, че на друга по-висока позиция не са били одобрени до момента, някак в тях продължава да живее усещането за световна несправедливост, в центъра на която са попаднали, както и че правят компроси с настоящата си работа, а на теб правят услуга.

Вероятно много от тях имат право, но понеже това е масова народопсихология, чудя се защо всеки, който смята, че заслужава различна работна среда или професия, не промени това за себе си. Ако смяташ, че не заслужаваш да носиш камъни, а можеш да си началник зад бюро, защо не подадеш документи за желаната от теб позиция и от следващия ден жена ти да глади ризи и маншети вместо дочени гащи?

Ако съм някакъв абстрактен външен наблюдател на всичко тук, вероятно бих решил, че професиите се раздават като наказание за нещо и всеки получава точно онова, което най-не желае. Да, работодателите често злоуопотребяват и не са коректни към служителите си – за целта могат да бъдат сезирани съответните органи. Да, има много други професии – нека служителите кандидатстват за тях. Едва ли всичко става с „връзки" и приятели, не можем винаги с това да оправдаваме неуспехите си. Ако всеки просто си трае, а единственото му недоволство се изразява в спотаен ропот по време на обедната почивка и в анонимното писане на злостни коментари в сайта на фирмата – нека после се сърди само на себе си.

Ако всички бяхме идеални, светът щеше да е идеален, нали...

Много е лесно да търсим грешката извън нас

Странно на пръв поглед, но най-често недоволни от себе си се оказват по-качествените хора, хората с по-голям човешки ресурс и потенциал. Те са истински самокритични, бидейки деликатни към света около тях. Вероятно е време всички ние да се обърнем към себе си и да се опитаме да си дадем ясна сметка – дали наистина даваме на света толкова, колкото смятаме, че ни се полага да вземем от него.