club50plus.bg

111 години от историята на София 

17 септември – черковният празник на Мъчениците Вяра, Надежда, Любов и София не е отбелязан в народния календар. Може би защото така или иначе старите българи са живеели с вярата в утрешния ден, техен спътник постоянно е била надеждата, изразена в обредите и обичаите им... и с любов вършели всичко в техния скромен и отруден живот.  

Денят обаче има още едно значение. Е, да, само за столичани, но пък 17 септември е ден на София и празникът си е празник. През 1879 г. Учредителното събрание във Велико Търново гласува избор на столица.

„Всички бяха еднакво убедени и не дадоха и дума да се помене за старата столица Търново, а цепеха въздуха с виковете „София, София.“ Така описва събитието пловдивският вестник „Марица“.

Подготовката на града за превръщането му в център на новата държава започва доста преди решението на търновци. Губернаторът на София, Пьотър Алабин, вече е започнал работа по преустройството на града и още през 1878 г. става един от основоположниците на Народната библиотека.

За първи кмет на новоизбраната столицата поставят Манолаки Ташев. През 1878 г. той получава един град с 11 694 жители, 3 306 къщи, 30 джамии и текета, 7 черкви, 82 махали, 10 хана, 120 дюкяна и 19 фурни. От тях Ташев е трябвало да направи столица.

По онова време София е свършвала до царския дворец, а там, където сега се извисява катедралния храм Александър Невски, е била циганската махала. Освен с калта, първите управници на града е трябвало да се преборят и с мрака. На 14 юли 1878 г. общината решава да купи 200 петролни лампи за главните улици. И столицата светва. „Електриката“, както старите хора наричат електричеството, е пусната на по-късен етап, на 1 ноември 1900 г. Тогава в мрака започват да греят светлите прозорци на двореца, общината и пожарната команда. Два месеца по-късно тръгва и първият трамвай.

През януари 1880 г. градоустройственият план на София е приет. В него са и познатите ни булеварди „Витоша“, „Мария Луиза“, „Патриарх Евтимий“, „Христо Ботев“, начертани още тогава от автора на плана на столицата, френският инжер Амадие. Едва по-късно, по времето на кмета Димитър Петков (1888 – 1893 г.), ще бъдат построени и други днешни символи на града като Орловия и Лъвовия мост.

Работата по превръщането на София столичен град кипи усилено, но какво е една столица без герб?! Днес ни делят точно 111 години от неговото създаване. Причината за появата му е едно всемирно изложение в Париж през 1900 г., на което е поканена и България.

Директорът на Народния музей Вацлав Добруски и директорът на Рисувалното училище Иван Мърквичка избират елементите на герба. Макар и двамата с чешка жилка, те са работили за издигането на българската наука, изкуство и култура. Но самото художествено пресъздаване на герба е дело на Харалампи Тачев, тогава студент в същото Рисувално училище.

Плодът от труда на Тачев може да се види върху фасадите на Централните хали и Централната минерална баня, които са и едни от първите сгради, строени в началото на ХХ век. Новият знак на столицата представлява щит, разделен на четири полета.

Върху щита стои корона с елементи на крепостна стена – „съхранена легенда“ за твърдината, опасвала град Сердика. Разрушена от варварите, но поправена от Юстиниан; срутена от хан Крум, но пак съградена от българите; накрая срината до основи при превземането на града от турците. Такава е историята на градската стена, символ на силата и устойчивостта на града, запазила и до днес отломки от зидове и кули.

Горе вляво на щита е изобразена богинята, пазителка на градовете, а вдясно – храмът Света София, дал и историческото име на столицата. При превземането на Сердика през 813 г. средновековните българи осмислили името на града с понятието „среда” и го нарекли Средец. Чак в последните десетилетия на ХIII век започнали да го наричат София, по името на черквата Света София – паметник на ранната христянска епоха, тя е една от най-бележитите черковни старини и на целия Балкански полуостров.

„София и Витоша са неразделни, както Неапол и Везувий...“, пише в дневника си немски пътешественик от XVIII век. И силуетът на планината, вечният неизменен профил на града, също става елемент върху герба, като заема долния ляв ъгъл на щита.

Около топлите минерални извори, които неудържимо бликат в сърцето на София, са възникнали най-старите селища по тези земи – още през IV хилядолетие пр.Хр. Затова и на герба, долу вдясно на щита, има малък храм на Аполон – освен всички други характеристики, на бога се преписват и силите на лечител. В средата на щита пък здраво на задните си крака стои лъвът, символ на държавата, свързващ столичния герб с националния. Така гербът на София събира достойнствата на града и пази своя девиз „Расте, но не старее“, прибавен по-късно.