Самотната старост

старостта - какво се е променило във времето и нравите от началото на миналия век и как се отразява на настоящето

065033.66667

Normal_983986_379218808857228_370561362_n

Художник Б. Чантарски

Както „деликатно” казват ритуалчиците по погребенията, цитирайки част от Търновския надпис от колоната на Хан Омуртаг - „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда”. Но, преди това остарява, осъзнавайки го пряко волята си. Пенсионираме се от работата, вършена с години, осъзнаваме че родителските ни задължения приключват, а голяма част измежду нас дълго преди тази възраст откриват, че приносът им вече не е желан от обществото. Съпротивляваме се,  а по-непримиримите често стават карикатура на себе си, като продължават да кокетничат, или да се петелчат, независимо от настъпващата мено и андроидна пауза, за смях на околните.  Все пак, дори и остарял, това означава, че човек е все пак още жив и не е чужд на нормалните страсти и желания. Но, щем не щем се примиряваме. Въпреки подмладяващите балсами и медикаменти и свърх здравословен начин на живот, защото срещу биологията сме безпомощни. Заедно с болестите нахлуват и тревогите, свързани със смъртта. Приятели умират, роднините също. Един от съпрузите умира. И съвсем сигурно е, че и нашият ред ще дойде.

             Всеки в подобна ситуация би изпитвал отчаяние. В отговор на този страх, повечето възрастни хора стават прекалено ангажирани с миналото си. Защото, именно тогава нещата са били по-добри и оптимистични. Живеейки в него, изпадат в противоречия и неразбирателства с по-младите, често неразрешими. Някои се вглъбяват в провалите си, в лошите решения, които са взели, и осъзнават, че вече нямат време и сили да ги променят. Други се поддават на депресия, озлобление, параноя, хипохондрия или започват да се държат глуповато, без значение дали съществуват реални причини за подобно поведение. Тук не иде реч само за физическата и ментална деградация, която настъпва постепенно, или внезапно. Тези процеси неумолимо засягат нашите най-близки и би трябвало също така скъпи хора – родители, дядовци и баби.

       Неволно си припомням кадрите от американския филм „Бели сенки” с участието на великия Антъни Куин. В навечерието на настъпващата 6 месечна полярна нощ в ескимоското иглу няма месо. Дни наред ловецът се завръща с празни ръцe, а там го чакат бременната му жена и престарели родители. С ням въпрос той поглежда старците и те заедно кимват мълчаливо. Със сълзи на очи, той ги качва на шейната и с кучешкия впряг се отправят към ледената пустош. Оставя ги достатъчно далеч,  от където и да искат, не могат да се върнат обратно. Поглеждат се мълчаливо с поглед, който казва всичко, след което той потъва в снежната пелена на разразяващата се буря. Съвсем наблизо се чува ревът на върховния арктически хищник – бялата мечка, която подушила човешка миризма се отправя да извърши жестокия погребален ритуал. Защото и тя, както просълзения ловец има малки, които трябва да нахрани... 

        И какво се е променило във времето и нравите от началото на миналия век? Въпреки социалната ангажиранот на съвременната ни цивилизация, новите поколения вече не страдат от сантименталност. Не защото са толкова коравосърдечни, а защото животът отново стана суров и болшинството от тях се борят буквално за оцеляване - своето и на техните семейства. Икономическата разруха, обхванала страната ни и свързаната с нея перманентна икономическа криза и масова безработица за около две десетилетия опустоши страната и прокуди близо 2 милиона млади и икономически активни хора в емиграция. Обезлюдяването обхвана и провинцията, като миграцията към столицата и няколкото по-големи града изсмука като прахосмукачка  човешкия ресурс и в нея останаха почти само хората от третата възраст. Оставени на произвола на съдбата и милостта на „социалната” ни държава и на случайни хора...

        Къде са любящите деца и внуци?

В уречен час, на оставения им от тях стар компютър, или лаптоп, с престорена веселост старците обменят с тях по Скайп информация за случилото се между поредните видеосесии. Навремени родителите показват пред камерата чуждоезичните внучета, които сладко подвикват „Хай, бабо и дядо” и със смешната си уж българска, но изпълнена с чуждици  реч предизвикват сълзите им на умиление. Уведомени за поредния превод на малко долари и евро, бързат след това към най-близкия офис на Western Union, за да продължат безрадостното си съществуване. С плахата надежда, че може би тази година ще се видят и на живо, може би и за последно...

       Да-а-а...Младите ловци са далеч от домовете си, в преследване на  имагинерно благопулучие, а много от тях със „зелената карта” в ръце и на „американската мечта”. С какво се различават те от героя на Антъни Куин, оставяйки близките си в превърнала се в негостоприемна тундра Родина?

         И за пореден път, ще цитирам стиховете на голямата българска поетеса Румяна Симова, живееща от години в Нова Зеландия, за горчивата участ на хората от двете страни на Скайпа:

 

СКАЙП

 

‎.. а мама ми говореше по скайп

и исках да я галя по ръцете,

върху които двойка паяци

годините ѝ в мрежа вплетоха.

И исках да ѝ кажа как ми липсва,

как зее празнина в душата ми,

да ѝ разкажа тъжната си истина

и колко до сега съм се напатила,

и колко ми тежи вината...

Вината, дето бавно ме убива..

И колко всъщност мразя скайпа,

и опашатите лъжи, че съм щастлива.

... а мама ми говореше по скайп-а

и виждах във очите ѝ надежда,

че мога с всичко да се справя,

и всичко покрай мене се подрежда.

И трябваше да ѝ спестя заблудите,

но нямах сили да го сторя...

Затова се втурнах като лудите

със кармата си да се боря.

... а мама ми говореше по скайп

и колко ласкав бе гласът ѝ,

и вярваше във мене до безкрайност,

и ме побиваха студени тръпки

при мисълта, че хората са смъртни

че утре може да потърся мама,

но с някой друг роднина да се свържа,

и да ми каже - Майка ти я няма...

.. .а мама ми говореше по скайп,

накрая ме целуна през монитора

и аз потънах като в тайнство

и топла обич се разля в гърдите ми...

 

2012г.

Р.Й.Симова

 

 

 

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg


Създадена на 27.11.2014 г.

Коментари

Все още няма коментари