club50plus.bg

Или просто искаме да „победим" събеседника?

Казват, че по Коледа ставаме по-добри.
Сякаш искаме да изтрием нечистите си мисли, да премахнем неволната завист или изпуснатият гняв, да обърнем гръб на злата радост от чуждия провал и да отворим сърцата си с добро, така както сме създадени – да бъдем добри.

Казват, че по Коледа ставаме по-вярващи в магиите, в необяснимите неща, които иначе отричаме безмилостно. И тайно се надяваме, ако наистина стават чудеса, да има поне едно и за нас.

Може би на всеки му се иска, когато Дядо Коледа оставя подаръците за децата, да остави нещичко и за родителите им. Но нали Коледата може да бъде вълшебна и без подаръци? Мястото на празника е в сърцата ни и от нас зависи да го усетим, да му се усмихнем и да го споделим.

Защо не го правим?

си зададох въпроса попадайки в една от многото житейски ситуации, които се превръщат в ежедневие и никой не им обръща внимание.

Отидох да сменя гумите на колата и докато бях там се появи друг клиент със същото намерение. Той чакаше реда си, аз чаках да бъда обслужена и съвсем естествено се завъртя разговор. Човекът беше от онези, дето всичко знаят, всичко им е ясно и имат решение за всеки проблем, дори когато проблем няма.

Набързо ми обясни каква голяма трагедия е наличието на закони и правила и каква е разликата между закон и постановление. След това съвсем сериозно ме информира, че сме подложени на „свръхрегулация" и „свръхконтрол" и ме увери, че единственият начин да се справим е като се „противопоставим". И поясни с примери – да не плащаме актовете в КАТ, да не си регистрираме касовите апарати и още куп неща, които „да не правим".

Изслушах го търпеливо и после заговорих. Щом разбра,че не споделям неговото мнение веднага ми отне думата.
Продължи да нарежда, но вече ме фиксираше доста заплашително над очилата си.
Добре че момчето беше приключило със смяната на гумите и влязох в офиса да платя. Господин Многознайко остана отвън.

Усетих колко ме е натоварило празното му нравоучителстване и с блаженство си помислих, за приятната вечер, която ме очаква в къщи – с детето ще правим коледна украса...
Малко бях прибързала с доброто настроение. Вратата на офиса се отвори и на прага (нито вътре, нито отвън) застана свъсена, разярена, около 50-годишна госпожа.

„Автомивката работи ли?" – директно стреля тя към момчето на касата.
„Не, госпожо, не работи."– почти по ученически отговори той.
„Що?" – госпожата зададе въпроса така, че нямаше начин да не се обърна да я видя. Нормална средностатистическа българка. Само не знам дали да прибавя навъсеното чело и агресивния тон към „нормалните" за българина черти?

Момчето каза, че има проблем с една от машините и чака майстор, но дамата не му даде шанс да обясни и започна да вика:
„Ами сложете една табела отпред! Пишете някъде, че не работите! И какъв е тоя кабел дето виси тука??? Щях да си строша антената на колата! Какво е това безобразие!"

Момчето от автомивката успя някак да вмъкне в потока словесни излияния в тон кресчендо:
„Кабелът не е наш, госпожо, колегите от паркинга взимат ток..."
На което госпожата непремерено искрено заяви:
„Хич не ме интересува на кого е кабела!"

Така ли – казах си аз – значи няма значение чий е кабелът, важното е да се крещи. Нямаше как да не се намеся:
„Госпожо, явно викате не на когото трябва и в този случай викането ви е абсолютно безполезно."

Винаги много ме е забавлявала реакцията на хора, които знаят че не са прави, но „парализират" човека с крясъци и си мислят, че излизат победители в кавгата.
Когато обаче отсрещната страна не се „парализира" от агресията им и ги нарече „безполезни", тези хора започват да изпускат въздуха бавно и мъчително като пробит с карфица детски балон. Госпожата ме погледна невярващо:
„Каквооо?!"

Повторих думите си с възможно най-спокоен и доброжелателен тон, като се надявах да се смени и нейният, но тя затръшна вратата с ясното послание:
„Ще видим ние тая работа!"

Момчето на касата само повдигна рамене и с явно безразличие каза:
„Тя е третата за днес, дето идва да се кара без да знае какво точно иска!"
Докато осмислях думите му, господин Многознайко се присъедини към нас – „Повече такива хора ни трябват! – сложи той черешката на тортата – като тази госпожа – да знаят как да си търсят правата!"

Не можах да се въздържа:
„Щеше да е много хубаво, ако знаеха и къде да си ги търсят – умишлено наблегнах на думата „къде" – А не да ръсят негативната си енергия навсякъде."
И понеже усетих, че и аз се поддавам на недобрия тон, побързах да си тръгна докато господинът изпускаше въздуха с отворена уста.

Пътувайки към къщи, си мислех, че всеки от нас е толкова щастлив, колкото сам си позволява да бъде.
Хубаво е

да умеем да си търсим правата

Но не е излишно да знаем как да го направим възпитано и цивилизовано.
Важно е да сме наясно и със задълженията си. Ако се уважаваме взаимно, никой от нас няма да се чувства „прецакан" и ще сме премахнали един от най-честите поводи за скандали.

Имам приятел италианец, който веднъж ми показа как търси правата си, без да се превръща в крещящ „дървен философ". Преди да се свърже с държавната институция, с която имаше проблем, той внимателно проучи въпроса. Искаше да е наясно не само с правата, но и със задълженията си. Порови се в интернет, звънна на приятели, консултира се с роднини и чак тогава се свърза с държавната институция.

Разговорът, който проведе, беше интелигентен и без излишни изблици (а знаете колко са емоционални италианците). Говореше със спокоен и уравновесен тон през цялото време, макар че служителката се опитваше да приключи по-бързо. Спрямо нейното отношение той направи само една забележка:
„Моля ви госпожо, нека не забравяме, че получавате заплата от данъците, които аз плащам! Благодаря ви за отзивчивостта!"

Ясно и точно – цивилизован начин за защита на собствените права, съчетано с уважение към човека отсреща.
Не че няма мърморещи италианци, но аз говоря за масата, за това, което се нарича „народопсихология" и което при нас е – „Ти знаеш ли кой съм аз, бе?"
Нагласа, която толкова се е врязала в поведението ни, че дори и по празници не успяваме да се разделим с нея.

Защо не можем да общуваме?

Мисля си, че причината е в негативизма, който е навсякъде около нас. Не знам дали той е типично наша черта, с корени някъде в далечната ни и не чак толкова далечна история или самите ние редовно си го подхранваме, вместо да се опитаме да го преборим.

Докато пишех тези редове телевизорът ми съобщи няколко наистина „впечатляващи" новини – „по Нова година ни очаквал страшен грип с ужасни последици, тук имало стачка, там – пребити студенти..." Изключих го и се поздравих, че напоследък рядко гледам телевизия. Откъде е този негативен поглед към живота ни, откъде са тези вечни неудовлетвореност и отрицание?

Когато ходех на училище, бях лепнала етикет на всички намръщени, които срещах в трамвая – наричах ги „трамвайни физиономии" (мислех, че там се срещат най-често). По-късно разбрах, че можеш да видиш навсякъде – на улицата, в поликлиниката, на автомивката...

Иска ми се по-често да срещам хора като тези по планинските пътеки на Витоша, които се поздравяват с усмивка, независимо дали се познават или не.
Иска ми се, когато кажа „Добър ден" на продавачката в магазина, тя да ми отвръща със същото, а не да ми отговаря с половин уста и в погледа ѝ да чета – „Тая пък какво ми се прави на възпитана?"

Ако не направим стъпка към доброто, няма как то да ни намери. Ако не сме добри едни към други, няма как да ни се случват прекрасни неща.
Всички очакваме чудесата да дойдат от някъде другаде.
А по Коледа надеждата да ни споходят е най-голяма. Не искаме ли твърде много от добрият старец, за сметка на това, което даваме?

Нека не забравяме, че подаръци получават само послушните – нужно е само повече да се слушаме един друг.