club50plus.bg

Във времена на вечен преход

В Средновековието, когато имало чума, пращали децата далече в гората. Сега нашето време ми напомня на същото – дългата криза прогони децата ни далече зад границата. И продължава да го прави. Вече не можеш да разчиташ на патриотично чувство или съвест и грижа към родители, родина за децата ни става там, където им е добре, където работят и живеят като бели хора.

През последните години едва удържах дъщеря си да не замине за странство и да опита късмета си някъде по чужбина.

 

Времето минаваше, но нито преходът свършваше, нито времето стана по-добро за живеене. Връхлитаха ни все кризи, коя от коя по-тежки. Накрая, за да не остана егоист и краен идеалист, сама посъветвах дъщеря си да си търси късмета на далече. Нали границите ни са отворени в общ европейски дом, заживяхме всички заедно, макар да си оставаме в ограничено шенгенско пространство. Престанах да слушам песни от рода на „Тук съм, не съм избягал", а „Хубава си моя горо" си носех навсякъде по света в сърцето, както ме бе научил на времето моят най-голям учител и преподавател в живота – Петър Увалиев. Заприличах на онази Андерсенова лястовица, дето я обвинили, че й липсват патриотични чувства, когато прекарвала половин година в странство. Искали й удостоверение от краля на блатото, че поне половин година е проспала в родината, за да я сметнат за част от народонаселението.

И понеже тя дълго се отбранявала и защитавала правото си на свободен избор, опирайки се на един от четирите принципа на свободната пазарна икономика, това на свободно придвижване на хора, стоки и услуги, обяснявала на мнозина защо не иска да лежи в блатото, а да хвърчи към широки и далечни хоризонти. Непрекъснато я атакували, че в блатото също се градели житейски стратегии с хоризонти.

Всеки сам избира своите идоли и ценности

И аз, като тукашна лястовица, израснала по нашите географски ширини, отвсякъде чувах крясъци, усещах лоши миризми и блатна нарколепсия. Не исках да имам за идол Азис, нито Златка, нито Николета, нито да обитавам среда, където обществен тон дават хюмнета като Евгени Минчев и подобие.

 

Тук грамотните стават магазинерки или поднасят кафе с бисквитка а неграмотните стават околийски визитарки, които правят кариера на републикански изкусителки с дрес код епидермис. Влизат по-често в Гуглето да четат всякакви жълтинки и простотии, но я вижте колко често влизат да прочетат пак там нещо за Райна Кабаиванска или за Борис Христов.

Един световно известен пластичен хирург, посетил нашата страна, се изказа, че модата на големите гърди и на големите з-ци никога нямало да отмине. Дошъл човекът, поканен специално за поредна пластична корекция от нашенско поп-фолк светило, и светилото си направило поредните изводи за тенденциите в модата на пластичните еквилибристики за възможностите за всякакви експерименти върху човешкото тяло. Ученият още си държал на своето, че имало връзка между уголемените части и интелектуалните хоризонти на пациентите. Едното се уголемявало, другото пропорционално намалявало. Или обемът на обиколката на бюста и талията зависела от съотношението на капацитета на ума. Имало вече нарастващ интерес да се присаждат още една, две, три и повече гърди, за да е много функционален пациентът, само щял да срещне трудности в намирането на тюбетейки за чашките. По-лошото е, че се намират такива, дето ги „осветяват" всеки ден с аргумента, че било най-актуалното за деня и че само до техния битовизъм се свеждал културният и общественият интерес на нашенеца.

Последният път, когато разкарваха наш национален идол да види Чудните мостове из Родопите, оттогава там се появил надпис на името му, нанесено с въглен върху природна забележителност. Акт, който непатриотични еколози нарекоха вандализъм.
Такива и още много други тревоги ме борят, докато изпращам на Терминал 2 дъщеря си, а скалата на вътрешния ми Фаренхайт чупи допустимата граница, докато тук продължават да ни обещават да очакваме ефекта на Бринсбейн, а зрителната маса се превръща в постоянно чакаща някой си Годо. Докога, само времето ще покаже какво и дали нещо ще се промени.