club50plus.bg

Когато материалното трябва да отстъпи на духовното

В периоди на всеобщ недоимък и оскъдица, когато се чудим дали да нахраним децата си или да платим тока, нямаме друг избор, освен да обърнем внимание на духовните ценности, скрити някъде в паметта ни, затулени от грижите за ежедневието. А те са вечните опори не само на възпитанието, но и на живота въобще. Всъщност „възпитание" означава предаване и обучаване на детето в непреходните, общозначими и вечни човешки ценности с цел да подпомогнем продължителния процес на самоизграждането му като неповторима личност.

Възпитанието е възможно именно благодарение на духовните ценности, и то може да протича съвсем успешно и въпреки недостига на материалните. Кой не е чувал за богати, материално задоволени семейства, в които, обаче, липсва най-главното в човешките отношения – топлотата, доверието и откритостта, взаимната радост от общуването и разбирателството? Предполагам, че всеки познава и поне едно бедно семейство, в което усмивките, трепетът и мисълта за другите са най-честите атмосферни явления на семейния небосклон.

Това, което можем да направим в момента – а то е най-необходимото за възпитанието изобщо, е да обърнем по-голямо внимание на духовните ценности в живота ни – да помислим дали успяваме да предадем и на децата си уважението, което изпитваме към тези значими за нас жизнени опори. Ако се връщаме вкъщи вечно намръщени, натоварени с черни мисли и безкрайни грижи, ако не можем да забравим пред прага на дома си или дори на трапезата служебните си проблеми, ако сме вечно недоволни и критикуваме всичко и всекиго (което не е никак трудно, предвид всеобщата криза и постоянно възникващите разнообразни затруднения) – дали не губим привлекателността си като партньори за общуване? Дали не се превръщаме постепенно в отблъскващ, кисел, черноглед мърморан, когото самите ние едва ли бихме харесали?

Ако не сме отворени за проблемите на децата си,

ако се отнасяме с насмешка към техните „маловажни", според нас, грижи; ако не намираме време да ги изслушаме („зает съм" или „много съм изморен"); ако редовно ги питаме, но все по един и същ шаблонен начин: „Как мина днес?" и отговорът „добре!" ни е достатъчен; ако диалогът продължава с „по какво те изпитваха?" или „къде ти е бележникът?" – и наречем този разпит „общуване" – значи не даваме онова, на което сме способни като човешки същества и към което сме призвани като родители. Децата обичат изненадата и постоянното обновление в ставащите рутинни и скучни понякога семейни отношения. Нека ги изненадаме със спонтанни и интригуващи въпроси, като например: „Кое е най-хубавото нещо, което видя днес?", „Какво интересно ти се случи на пързалката? Ами в училище?", „За какво искаш да си говорим сега?" и т.н. Нека подготвим и свои отговори на същите въпроси, в случай че детето поиска да ни ги върне!
При общуването с децата е важно да се фокусираме върху положителните им качества, а не само върху недостатъците им (за които сме говорили толкова пъти с тях - и все, като че ли, без ефект)! Това означава да овладеем позитивното мислене и да изградим позитивни отношения на равнопоставеност, уважение и зачитане мнението на другия и на желанието му да бъде различен и по-особен (стига с това да не накърнява свободата на друг член от семейството), като не забравяме да сме авторитетни (което не значи авторитарни, т.е. диктатори). Защото децата имат нужда от авторитети и идеали, но не и от натрапливи лозунги, догми или идоли.
А ако желаем да променим нещо в поведението на детето ни, нека променим първо собственото си поведение и отношение към него. Да повишим качеството на общуването ни – това е нещо, което можем да направим – то не изисква материални средства, а само добро желание, самокритичност и минимум психологически знания. Общуването, пълноценните емоционални връзки с децата ни са най-важният фактор за психичното им развитие.

Главните щрихи в развитието на личността се полагат още в детска възраст – емоционалната отзивчивост към другите, възприемчивостта спрямо човешките чувства и непривичните за самия тебе психични състояния, т.е. способността да съпреживяваш и се вживяваш в ролята на другия (толкова важни за пълноценното общуване!) са качества, които могат да бъдат упражнявани в съвместни тренировки и така да бъдат усвоявани и научавани. Умението да разбираш другия, да се поставяш на неговото място, да понасяш и уважаваш мислене, съвсем различно от твоето собствено, са жизнено необходими за безконфликтното общуване.
Но като че ли най-важно за оцеляването ни в периодите на социална криза е да възпитаваме оптимисти – да не пропуснем да изградим вяра в непреходните общочовешки ценности, да показваме на децата действителността и от добрата й страна (тъкмо защото лошата е натрапливо ясна и до болка осезаема), като помним народната мъдрост, че всяко нещо винаги има своята добра (освен лоша) страна. Да не лишаваме децата си от мисълта за по-добро бъдеще, от надеждата за благоприятни перспективи в живота. Кой, ако не те, има най-голямо право и жажда за бъдеще?
Приказките, които са едно от могъщите и любими средства за нравствено възпитание, винаги имат добър край. Замисляли ли сте се защо това е така? - Децата имат нужда от вяра в доброто, от чувството за неизбежната все някога негова победа над злото, от справедливост и вяра в нещо красиво... Но нима ние, възрастните, сме много по-различни? Нима не ни се иска да се потопим, понякога, в уютния и красиво подреден свят на приказното? А това ни е още по-необходимо в моментите на криза – за да не убием (без да искаме), а да отгледаме и възрастим човечното в децата ни; за да съхраним и доразвием човещината в нас – онова, от което всички се нуждаем! Както е казано в Мъдрата Книга: „Плодовете на Духа са любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание..." Апостол Павел споделя: „Не казвам това поради оскъдност, защото се научих да съм доволен в каквото състояние и да се намеря. Зная и в оскъдност да живея, зная и в изобилие да живея; във всяко нещо и във всички обстоятелства съм научил тайната и да съм сит, и да съм гладен; и да съм в изобилие, и да съм в оскъдност. За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява." Духовната сила за оцеляване и прогрес е вътре в нас – остава ни да я открием и да успеем да я предадем и на децата си в процеса на тяхното възпитание. Макар и по време на криза..

* * *

Според една персийска пословица „децата приличат повече на своето време, отколкото на своите родители". Разбира се, това не означава, че родителите са безсилни пред духа на епохата и не оказват решаващо влияние върху поведението на децата си и изграждането на характера им. Ако вярват в родителското си призвание и използват най-уместните похвати за въздействие, те могат да предадат и на детето си вяра в собствените му способности и да го научат на общочовешките ценности, валидни за всички епохи, с помощта на които човечеството е оцеляло и в най-критичните времена.
Но какви са особеностите на епохата, в която живеем? Днес е време трудно, преходно, когато рушителите са като че ли повече от съзидателите; отчаяните – повече от вярващите; критиците – повече от творците; изнервените – повече от спокойните. Общественият хаос разпростира пипалата си и изтласква реда и установените порядки по периферията на мирозданието ни. Точно в такива моменти е добре да помним, че всички кризи са нещо преходно, че те винаги имат завършек (след нощта винаги изгрява денят) и че след всяка преживяна криза отделният човек и обществото като цяло излизат пречистени, обогатени, обновени и по-силни от преди, с придобития нов ценен опит – опитът на победителя. Нека не забравяме, че по природа хората са победители и могат да разрешават и най-трудните задачи; че призванието им е да воюват с хаоса, като създават нов ред или възстановяват и обновяват разрушения порядък.
Призванието на родителя е да бъде опора и пример за своето дете, а колко по-важно е той да бъде такъв именно в моментите на социална криза! Когато макросредата – обществото и светът около нас, преживяват колосални сътресения, ние сме длъжни да заздравим микросредата (семейството, приятелските връзки), за да можем да се противопоставим на нарастващия хаос в социума. Умението да се справяме с проблемите, ключът за разрешението им е в самите нас! Нека се вдъхновим от думите на Спасителя: „Ако имате вяра колкото синапено зърно, ще можете и планини да премествате!" И да действаме! Победата е дваж по-скъпа, когато е извоювана в трудни условия и с много усилия и любов от наша страна! В името на децата и тяхното (наше) бъдеще!

автор Росица Иванова - психолог