club50plus.bg

В света около нас има от всичко. Просто не трябва да приспиваме сетивата си

Наскоро минавах по централна столична улица. Движение на автомобили по нея няма, затова пък тълпи пешеходци не липсват никога, въпреки високите цени. Имаше и някакви ремонти в единия край, нещо разкопаваха, та хаосът беше невъобразим. Витрините отразяваха цялото това множество, а зад стъклата надничаха дрехи и обувки от цял свят.

Улицата беше като един гигантски моден подиум, на който дефилираха всякакви хора. За мнозина покупката от шикозно място е гаранция за личностния им успех и осмислено човешко съществуване. Някои действително пазаруват. Други не могат да си го позволят, но споделят същото верую и минават по улицата, считайки, че и самото омешване с тълпата там е някакъв досег до съвършенството и гаранция за социално положение. А трети са просто случайни минувачи, придвижвайки се по възможно най-краткия път от една точка към друга. Така и аз бързах за една уговорка, провирах се между хората и ги разглеждах. Подобни места са чудесно огледало на души, характери и изобщо народопсихология. Преобладаваха добре гледани момичета, хванати за ръка, или съпровождани от мъже от най-различни породи – като се започне от вейкоподобни пъстроцветни папагали, мине се през рогати муфлони и се стигне до късоврати тапири.

Размятаха се маркови или не толкова чанти, говореше се по бутикови телефони, нацапотени силиконови устни правеха претенциозни гримаси, тренирани пред огледалото и цялото множество преливаше напред-назад, опиянено от ситуацията. Имах чувството, че съм на най-изкуственото място в света и дори дърветата можеше да се окажат от пластмаса.

Точно в този момент вниманието ми бе привлечено от леко писукане. Погледнах по посока на звука и видях до едно кошче за боклук две малки врабчета. Наведох се, имаха още жълто около устата, явно бяха паднали от гнездото – имаше дърво в непосредствена близост. Едното врабче беше малко по-едро и отскочи назад пъргаво, но другото беше още съвсем будаличка. Гледаше ме, опитвайки се да пази равновесие на тънките си крачета и чирикаше от време на време. Цялото беше омачкано, все още с недостатъчно перушина по него, но имаше нещо храбро в стойката му. Протегнах ръка – не помръдна. С широко разтворени крачка, за да пази равновесие, изглеждаше все едно позира за снимка след извършен подвиг. Явно гледката ме е впечатлила и съм стоял така повечко време, тъй като в един момент врабчето забрави, че трябва да се притеснява и започна да си оправя перушината. Направи ми впечатление, че врабчовците изобщо нямаха немощен вид, а бяха доста бодри. Въпреки, че ги печеше слънцето, очичките им бяха живи, в чирикането им нямаше зов за помощ, а радост, въпреки наглед безпомощното им положение. Мислех да опитам да ги преместя на сянката встрани, но се замислих, че за да изглеждат толкова добре, явно не са сами, не и отдавна, а и се справяха успешно с подскоците. В този момент реших, че мога да закъснея малко за уговорката си и потърсих закусвалня наоколо. Влязох в най-близката „бърза закуска", за да купя питка хляб. Продавачката много държеше да взема питка със сусам, нямало да съжалявам и взе да ми обяснява колко полезен е сусамът. Казах само, че не е за мен и че не знам този, за когото вземам питката дали обича питка със сусам. Така или иначе цената беше една и съща, явно се беше затрупала с питки със сусам. Взех и една минерална вода – хрумна ми да намокря хляба, за който продавачката ме убеди, че ще се върна за още, понеже бил „душичка".

Когато стигнах отново до кошчето за боклук, вече знаех защо врабчетата имат толкова добър вид, ако и да са на земята. До тях имаше възрастен врабец, не знам майка или баща, така и не успях да попитам. Той носеше в човката си храна и им даваше – първо на едното, после на другото. Приближих се, врабецът литна на жицата над мен, наблюдавайки ме много внимателно. Понамокрих хлебеца малко, натроших го и се отдръпнах встрани. Врабецът се спусна от жицата, взе с клюна си малко хляб и го поднесе на малките. Доста добре се чувстваха около кошчето. Край тях минаваха хиляди крака, но никой не ги забелязваше.

Мислех си за това, че в света около нас има от всичко. Колкото и изкуствен и чужд да ни се струва, дори да сме на най-комерсиалното и стъклено място, може да се окаже, че в краката ни има съвсем друг свят, истински и жив, в който някой се надпреварва с времето, за да закрепне и отлети, преди да се е появила уличната котка. Някъде в краката ни има нещо от нашето детство, от нашата непораснала душа – нещо, което отказваме да забележим. Просто не трябва да приспиваме сетивата си. Светът не е станал по-лош или толкова по-различен отпреди. Просто ние често не чуваме онова, което чирика в краката ни и в душата ни, и аз не правя изключение в повечето случаи. Нито градът, нито забързаното време могат да ми бъдат оправдание. Истинските, живи моменти, са навсякъде около нас. Нека им дадем шанс. Мисля си, че давайки шанс на тях, всъщност даваме шанс на самите себе си...