club50plus.bg

Проявлението на синовна обич има много измерения

На 13 януари преди 11 години, в началото на така чакания нов век, аз изпратих в последния й земен път своята майка. Спомням си този мразовит януарски ден. Обилен снеговалеж и минусови температури. Сякаш и природата ме подлагаше на изпитание в моята болка по раздялата с милата ми майка – достойно живяла през годините си и толкова изстрадала в залеза на живота си. Не знам защо приемах голяма вина за случилото се с нея. Личните ми терзания ме измъчваха дълго време. Ежедневието и промените в живота запълваха частично тъжната празнина от липсата и. Периодично изживявах в спомени хубавите картини преминали в семейството ми. И на тази дата през годините с помощта на нейните роднини, колеги-учители и дружки възстановявахме заедно черно-белите епизоди от живота й. Така и в този ден се готвих да спомена моята майка. Скъпи спомени изпълниха деня ми от сутринта. Честото ми ведро настроение се скри някъде дълбоко. Промененото ми външно излъчване не остана скрито за колегите. Бях се затворил със своите мисли.

Работя на портала на известна фирма в града. Малко преди да напусна работното си място след съответното разрешение, към мен с вълнение се приближи младо момиче с живи и възбудени очи. Помоли ме да открием работеща жена във фирмата с назовано от нея име. Спокойно обясних, че трябва да се знае в коя бригада е. Момичето продължаваше наивно да се лута в желанието на всяка цена да открием жената. Стенният часовник отброяваше кратката обедна почивка на работещите.

Дадох му вътрешните телефонни номера на трите бригади, като посочих и черния телефонен апарат на масичката.

- Открих я – възторжено извика момичето още след първия опит. Последва културна молба за отиване при жената на 5 етаж. Отказах авторитетно, съгласно инструкциите за достъп на външни лица в района на фирмата.

Момичето продължи:

- Моля, ви това е нашата майка. Днес навършва 60 години и ние с брат ми искаме да я изненадаме. Да й подарим по един красив букет на работното място, сред колежките. Много ви молим!

Всичко беше казано на един дъх. Брат и сестра ме гледаха с младежки жар и синовна топлота. Разбирах, че няма да се откажат лесно от благородните си намерения. Бяха готови да нарушат правилника. Аз замълчах за минута. Достатъчно време, за да се видя до моята родна майка с подобен красив букет за нейния 80-годишен юбилей.

За кратък миг бях разменил място с тези хубави деца. Тогава и от моето лице струеше ярка синовна решителност. Разбирах ги. Изведнъж ми стана топло и радостно да съм съучастник в това нарушение. Отворих широко тежките входни врати и с гостоприемен жест ги поканих да влизат.

Прегърнали с любов големите разноцветни букети и прикрепвайки двата кашона с разнородни хапки, те с благодарствена усмивка преминаха покрай мен. Останах сам на входната врата. Около мен още ехтяха веселите им възгласи. Може би вече са горе при нея и така неочаквано я изненадват. Сякаш чувах възторжените и шумни овации и ръкопляскания на останалите в бригадата.

Мобилният ми телефон наруши мисълта от току що преживяното. Съпругата ми ме очакваше да направим възпоминанието на майка ми. Реших да изчакам малко, за да зърна така уважаваната майка, колежка на същите години като моя милост. Не след дълго по правия коридор се зададоха вкупом те – щастливата майка с достойните нейни деца. Тя вървеше развълнувана, със заслужена майчина гордост.

Гласът й приятно трепереше. Очите искряха, потопени в сълзи на майчината благодарност.

Момичето и момчето се връщаха със задоволството от добре извършения синовен жест на обич и уважение. Гледката на тези сияещи лица ме грабна. Забравих за служебната уставност и набързо събрах в няколко изречения най-стойностните български думи за тях – тази майка и двете и деца. Бях щастлив да им го кажа.

Този път на гроба на моята майка януарското слънце галеше портрета и с топлите си лъчи. Наоколо беше много тихо. Двата снажни бора от двете страни на паметника хвърляха лека сянка на последния дом на моите родители. Отново бях с тях на тази дата. Синовно сведох глава за благодарност и почит.