Колко картички изпратихте за зимните празници?
По пощата, не по интернет. Аз само една! Всички останали поздравления пътуваха във виртуалното пространство – както от, така и към мен.
Това ми напомни, че само преди няколко години (не чак толкова отдавна), по празници тичах до пощата да избера най-красивите картички. Беше нещо като ритуал. Отивах в централната поща и дълго оглеждах таблото с наредените на него картички. Представях си, как ги получават близките ми и се радват на красотата им и пожеланията, написани на ръка.
Надписването на картичките ме караше да мобилизирам цялата си поетична мисъл така, че текстът за всяка от тях да бъде съобразен с житието на получателят ѝ.
За няколко години нещата доста са се променили
И тъй като подреждам под елхата всички пожелания на „хартиен носител", тази година мястото остана празно. Не съжалявам, защото аз също съм за опазване на природата, използвайки електронен, вместо хартиен вариант на документите.
Но в този момент си дадох сметка за това, колко зависим от технологиите и променен от тях, е станал живота ни.
Ставаме сутрин, събудени от алармата на GSM-а и включваме компютъра, телевизора или радиото. Докато слушаме новините, уредът за варене на яйца вече е приготвил част от закуската, кафе-машината пълни чашата ни по зададена програма (късо, дълго или нормално), а тостерът оповестява готовността на хляба да се присъедини към сутрешното меню. И това е обичайното начало на деня за всеки от нас.
Технологиите ни заобикалят от всички страни. Когато работим, когато си почиваме или се забавляваме, когато се храним и даже когато се любим около нас писукат машинки и устройства, примигвайки с различни светлини. Ние дотолкова сме свикнали с тях, че ако забравим GSM-а си вкъщи усещаме болезнена липса и бързаме да я попълним, тичайки обратно.
Дори децата се научават да боравят с многобройните машинки по-бързо, отколкото да карат колело.
Съвременните хора били самотни
Психолозите дори определят самотата като болестно състояние. Но кога човек се чувства самотен? Когато не общува със себеподобните си. Когато чуваме приятелите си само по телефона, защото нямаме време за среща. Когато общуваме с близките си във фейсбук, защото е по-удобно. Когато изпращаме целувки по скайп, защото е по-неангажиращо. Скрити зад екрана на компютъра или дисплея на телефона, осъществяваме комуникация, която е по-скоро обмен на информация, отколкото общуване.
И рано или късно започваме да се чувстваме самотни, започва да ни липсва истинското общуване, онзи обмен на енергия, който може да ни донесе само живото, човешко докосване. Да погледнеш в очите на другия, да му се усмихнеш и той да ти отговори.
Прогресът и напредъкът са част от еволюцията на човечеството. Те са естественият резултат от стремежа ни към по-добър живот. Искаме все повече удобства, все по-малко усилия и неусетно потъваме в чудесата на съвременната техника. Животът ни става по-удобен, вършим нещата само с натискането на едно копче – и без да искаме забравяме кои сме и откъде сме.
Всяко удобство си има цена
Не е ли обаче твърде висока цената, която плащаме ние. Не прекаляваме ли понякога в стремежа си към следващото чудо на високите технологии? И заслепени от тяхната полза, не затваряме ли очи за негативните им страни?
Наскоро четох, че учените са на път да изобретят асансьор, който отвежда астронавтите до космическа станция. Кабината се свързва чрез здрави въглеродни нишки с орбитална станция на Земята, въртяща се заедно с планетата. Ползите – на астронавтите ще бъде спестено рискованото излитане в орбита. Минусите – ако се скъса въглеродното въже с дължина 96 хил. км, може да обиколи Земята 3 пъти, нанасяйки по повърхността ѝ сериозни поражения.
Едно от големите постижения на човешката мисъл – автомобилът – ежедневно разкрива пагубният си ефект, който се стеле около нас, ведно с изгорелите газове. Замърсяването на въздуха в резултат на удобното ни придвижване, се връща като бумеранг към първоизточника.
Разбира се, че трябва да има и открития, и изобретения. Чудесно е да търсим и откриваме възможностите и скритият потенциал на заобикалящия ни свят.
Но не мога да не си задам въпроса кое е в основата на този процес – стремежът на човека
да подчини природата или
желанието му да живее в хармония с нея?
Как иначе да обясним изстрелването на ракети със сребърен йодит за предизвикване на дъжд, което може и да има ефект за конкретното място, но променя непредвидимо климата на огромни разстояния. А някога предците ни са правили ритуали с танци и песни – молебени за дъжд.
Гледайки в тази посока не мога да не отбележа и генетичните растения и животни, тези които са създадени специално от човека, за да попълнят нуждите му. Друг е въпросът наясно ли сме какви точно нужди имаме.
Учените работели по проект за производство на домати, които съдържат ваксини, (хапваш домат и вече си ваксиниран). Както и терапевтично краве мляко. (Какво ли ще работят терапевтите тогава?!) А всички търсим аромата на прясно откъснатия градински домат и гъстото мляко, което помним от детството си.
Дали не можем да насочим усилията си по посока на нашия вътрешен свят, да се вгледаме в себе си, за да намерим нашите възможности и скритият в човешкото съзнание потенциал на създател и творец. И да го използваме за доброто на всички хора по света, както и за самият свят.
Защото като че ли нашите „удобства" нараниха твърде много единствения общ дом, който има човечеството – Земята. И тя ни отговаря по подобаващ начин. Земетресенията, наводненията, глобалното затопляне, рекордно ниските температури не са само капризи на природата. Те са и резултат от човешката дейност, от грубата намеса в природните закони и желанието на всяка цена да ги променим.
Дали същите тези „удобства" не отнемат по нещо и от самите нас? Дали точно те не ни „разболяват" не само от самота, но и от безразличие и инертност?
Докъде можем да стигнем така?
Развитието на науката и технологиите е толкова мощно и бързо, че според британски експерти в близките 10-15 години ще се наложи утвърждаването на нови професии. Някой от тях звучат сравнително поносимо – социален работник за пострадалите от социални мрежи например, или пък виртуален учител, както и специалист по изграждане на онлайн визия.
Други обаче са трудни за преглъщане – производител на човешки части (дори се предвиждат магазини и сервизи за такива, резултат от развитието на биотехнологиите и роботиката). Представете си как посещавате хирург, който ще ви увеличи паметта – като при компютрите – ще ви добави „допълнителна" памет, ако решите да поемете повече информация.
Сред професиите на бъдещето има и такива, които могат да бъдат наречени похвални – като например мениджър за възрастни хора, който, познавайки технологичните новости в медицината и фармацевтиката, ще се грижи за физическото и психическото здраве на застаряващото поколение.
Според мен обаче абсолютно необходимата е специалист по нова научна етика. Това ще бъдат хора, които ще следят за спазването на етичните норми в области като клониране, нанотехнологии и всички онези, които имат потенциала да се превърнат от „велики открития" в „бич за човечеството".
Прочитайки горния списък в един случайно попаднал в ръцете ми вестник, си дадох ясна сметка, че връщане назад няма.
Вярата в собствените ни сили води до невероятни и доскоро мислени за невъзможни изобретения, които за кратко време се превръщат в наше ежедневие. С напредването на науката и разкриването на непознати досега възможности човечеството е все по-убедено, че може да стигне много далеч. И го доказва.
Има само един проблем – ясно е че „можем", въпросът е „до къде" ?
Костадинова написа:
Преди повече от 13 години
Задържам мисълта си върху някогашните картички и изгледи... Толкова красота имаше в тях и толкова ведро настроение лъхаше от тях... То бяха цветя - кое от кое по-красиво, то бяха животни - кое от кое-по-мило, то бяха изгледи - кой от кой по-представителен и горд за своя обект и местност, то бяха певци и артисти - кой от кой по-красив и по-талантлив !!!!! Макар и старомодно, в 90 процента от случаите изпращам купени картички, колкото и ограничен избор да имам.
Интересна ... написа:
Преди почти 14 години
Интересна тема, браво!
Друг е въпросът, че новото и модата са ново и мода днес и всъщност щем, не щем (не знам дали някой ни пита дори) ново и мода ще има.
Ако обикновеният ден със гсм алармата, яйцето и филийката бяха описани от някой 200-300 г. назад щяха да звучат също толкова страшно и може би абсурдно както сега на нас новите професии, например.
В тази връзка, аз по-скоро бих задала въпроса не "до къде", а "как". И натам бих насочила и усилията си. Всъщност, натам би следвало да се насочим всички, тъй като качествената промяна има необходимост от количествено натрупване.