club50plus.bg

Обществото приема само онези, които се движат с неговата скорост

Наскоро стоях на гарата и се вглеждах в хората около себе си. Денят беше мъглив, ситни капчици вода се сипеха върху позамръзналите посрещачи до мен. Влаковете пристигаха и заминаваха с въздишка, няколко проскърцвания и пронизителни подсвирвания, с които като че ли искаха да окуражат сами себе си. Орисията им не беше лека, но всяка участ може да се приеме по-лесно, ако знаем, че сме полезни някому и нужда от нас винаги ще има. Влаковете имаха поне тази голяма утеха – та нали за всеки влак си има пътници...

Често използваме метафорично този израз. А той валиден ли е за нас изобщо, за мястото ни в живота като хора? Та нали правим влаковете и линиите само ако би имало пътници за тях по съответното направление... Затова е нормално за тях да има пътници, но къде е логиката, че това важи и за нас хората? Поне от човешка гледна точка изразът не важи за нас (а за друга можем ли да претендираме, че познаваме). Изразът може да е валиден само ако хипотетично бихме могли да погледнем през очите на онзи, който е създал нас самите. И както ние сме създали смисъл за всички влакове, така и той, Творецът, да е предвидил смисъл за всички нас.

Да, за всички влакове действително си има пътници. Но защо ли ми се струва, че по гарите на живота остават немалко хора, за посоките на които липсват влакове... И не се задават такива, нито се чува тяхното бодро подсвирване. Вероятно тези хора не чакат там, където всички други, пулсът им не бие с честотата на останалите, а погледът им не следи ревностно онова, което тълпата не изпуска от очи.

Какво е да сме различни, но в по-дълбокия и съкровен смисъл на тази дума, а не просто да си боядисаме косата зелена. Като че ли всички ние се раждаме уж еднакви, но всъщност толкова различни. С годините обаче постепенно ставаме просто различно еднакви.

Уж сме с различни професии, интереси, вкусове, стил, хобита, но стъпваме в еднакви, добре утъпкани коловози. Коловозите са толкова дълбоки, че движейки се в тях, главите ни в един момент се скриват под земята, за да загубим представа какво има около нас, на светлото, на повърхността с многото неизследвани посоки. Крачим си в коловоза и се успокояваме, че виждаме пред себе си теметата на милиони, поклащащи се с нашия ритъм, а с краката си газим върху костите на предците ни и сме уверени, че няма как да сбъркаме кой знае колко, след като вървим по утъпканата пътека. И колкото по-напред отиваме, толкова по-дълбок е коловозът, за да стане в един момент напълно невъзможно да се измъкнем от него, ако и да ни озари случайно подобна идея, с която да скандализираме околните.

Неизбежно е просто. С годините всичко около нас се канализира, уеднаквява, а ако човек отказва да се слее с тълпата и да се примири с все по-монотонния и стерилен ритъм на живота, околните го гледат с насмешка, като закъснял човек. Но той просто не трябва да се примирява. Поне в някои случаи. Защото може да се окаже не закъснял, а подранил с разбиранията си.

Обществото приема само онези, които се движат с неговата скорост. Ако човек се движи по-бавно от масата – обществото негодува, понеже му се пречкат в краката. Ако човек се движи по-бързо, обществото пак негодува, понеже някой го блъска в гърба, при това с претенции да се движи по-бързо. И ако обществото не прощава първото никому, то второто направо го вбесява. Вероятно това е само защитен механизъм, с който се предпазва от нездравото, от несмисленото, от лудото и несвързаното, но същевременно под пресата му попадат и напредничавите, различните. Тяхната битка е трудна – веднъж се борят срещу самите себе си и собствената си неспокойна и търсеща природа, а втори път срещу порядките и движението на всички останали.

Различността не е тщеславие, приумица или каприз. Или сме инакомислещи, или не сме. Понеже различността не е цел или поза, а констатация за нас самите, равносметка за смелостта да отстояваме себе си, вярвайки, че притежаваме нещо ценно, което искаме да пренесем през времето. Не всяка различност заслужава адмирации. Понякога плодовете й не са добри и водят до закостеняване и лоши навици. А за мнозина, особено за подрастващите, различността е просто бунт или дори мода. Но това е друг тип реакция, която в повечето случаи води само до масов, схематичен и предвидим резултат, огледален по същността си на онова, срещу което се бунтуват.

Харесвам позитивните инакомислещи - хората, непобиращи се в масовите рамки и матрици. Срещам ги все по-рядко и не знам дали е защото те са намалели или защото аз съм спрял да ги виждам. Дали всъщност не съм приел ритъма на обществото и също като него, да съм безпощаден с всеки, който ми се пречка в краката или ме ръчка в гърба? Не бих си го простил. А ще разбера ли, ако се превърна в това? А вие?