club50plus.bg

Технологичният подем и духовните ценности

Наскоро ми се наложи преместване. С изненада установих колко много са ненужните неща, които са се събрали с годините. Всеки един дом неусетно се превръща в склад за отминалите ни спомени, материализирани във вещи, повечето от които отдавна не са ни нужни. Мислех си как като студент можех да си събера багажа само в един по-голям куфар и бях щастлив, волен, нямах усещането, че нещо ми липсва. Всяка една вещ като че ли се оказва котва, тънко въже, с което омотаваме душата си и я спъваме. Младият човек пропуска небрежно всичко край себе си и не се опитва да задържа нещата, които прелитат край него. А с годините постепенно започваме да се вкопчваме в детайлите и в стремежа си да ги направим своя собственост, ние ставаме тяхна.

Погледът ми попадна на многото стари касетки с музика, които съм събирал още от юношеските си години. Само допреди 20 години, това беше най-масовият музикален носител, който използвахме. А сега слушаме музика със съвсем други устройства, дори и от мобилните си телефони, които до не толкова отдавна също ни се струваха някакво почти немислимо далечно бъдеще.

През последните години времето като че ли някак се забързва

Това не е тенденция от вчера или днес, но напоследък е особено осезателно... особено последните 20 години. Нещата се случват с все по-висока скорост – задъхваме се, докато ги следваме, забравяме им имената, не можем да им запомним спецификациите. Търпим присмех или пренебрежително отношение, ако не сме чували за някоя нова вещ, за която всички били говорели. В нашия материален свят, всички ние се опираме на техническите достижения и животът ни е немислим без тях – ако ги нямаше, бихме имали друг живот, който дори не можем да си представим реално какъв би бил. Все по-модерни автомобили, комуникации, компютърни технологии... Трудно ни е да следим всичко, което се появява, не можем да им знаем дори наименованията, понеже всяка една област се разширява в геометрична прогресия.

Слушаме реклама за нов автомобил, кухненски уред, телевизор, телефон, компютърно приложение... След месец, два или малко повече слушаме за нова, подобрена версия. Спряхме да се впечатляваме, защото някак свикнахме с шока от новото, различното и трудно можем да бъдем изненадани. А и защо да се впечатляваме, след като онова, което излиза днес с гръм и трясък, след пет години вероятно ще е безвъзвратно остаряло.

Дали обаче във всичко това не се крие

метафора за преходността на днешните ценности

Страшно би било да констатираме, че духът ни се движи паралелно с походката на материалния свят, който ни заобикаля. Грамофонът на баба ми още работи и мога да си пусна плоча на него, но много от устройствата, които имам отпреди 10 г, вече не са функционални. Не е ли това метафора за корените, които имат по-младите в сравнение с тези на по-възрастните. Нравствените устои на нашите родители, баби и дядовци са устойчиви, както и всичко, което се е правило по тяхно време. Издържало е проверката на времето и може да ни служи и до днес, ако и по-младите да сме скептични към простотата му. Днес вещите не е нужно да са трайни, понеже само след година или дори по-малко, вероятно ще са технологично остарели и ще посегнем към следващите. Така и ние сякаш не вярваме в нещо истинско и непреходно, което да си струва да съхраним, надградим и отстояваме.

Ценностите ни станаха някак временни... и не особено ценни всъщност. Услужливо безформени и по хамелеоновски променливи.

Подобни сме на растения, порасли на скала, корените ни са хилави и бледи, и малко вятър или дъжд могат да променят убежденията ни или бързо сами да се откажем от тях, понеже онова, в което вярваме, е плитко и нездраво. Ценностите ни не са здраво вкопани, както корените на дъба, а са непосредствено под повърхността, променливи и незначителни. Всичко прекалено бързо губи формата си, а ние неусетно се превръщаме в безгръбначни консуматори.

В цялото това надпреварване с технологиите ние като че ли забравяме да ценим мига,

настоящия си живот. Вперили сме поглед в бъдещето, понеже то ни залива с лавина от нови и бляскави продукти, които дори не успяваме да използваме, тъй като са много нещата, в които сме се заринали, макар повечето не са ни истински необходими. Това вероятно намалява и прага ни на самокритичност. Защо да се стараем в настоящето, след като идва следващото. Всичко е преходно, за малко, бързаме към другото и неусетно се оказваме хванати в капана на собственото си бързане, което е безсъдържателно, консуматорско, без сърцевина, а само с промоционална опаковка.

Понякога мисля за всичко това, усещам необходимост да спра, да се върна при моите родители, да посетя и къщата, в която баба ми живееше, за да си припомня колко дълбоки са корените на дъба и откъде извира живата вода.