club50plus.bg

Това ли е религиозната вяра на българина, или има и друго

Започнаха коледните пости. Време е да помислим за по-здравословна диета. Тъжното е, че връзката между двете изречения дори не ни звучи смешно, а още по-малко абсурдно.

Почти няма новинарска емисия, в която поредният религиозен празник да не е споменат – и прилежно прибран в категория, която да не дразни прагматичните ни умове.

Един журналист с богат опит в това отношение например успешно поведе от темата за постите към затлъстяването при децата.
Открити са мощите на Йоан Кръстител? Цяла тълпа се събра, с надежда поклонението да им донесе късмет.
Понякога – и то много рядко, някой показал се пред камерите свещеник

плахо споменава думи като „покаяние" и „смирение"

Дори и служителите на църквата обаче изглежда се срамуват да споменат толкова социално неадекватната дума „бог".

Да, ние, българите, сме източно православни християни. И много се гордеем с това. Дотолкова, че вдигаме вежди с погнуса, когато заговорим за „неверниците".
Запънали сме се в религията си по стотици причини. Нито една от тях обаче няма общо с това, което би трябвало да е центърът на всяка религия. Кое е то ли? Ами да де. Бог.

Една бърза справка в Гугъл показва, че на думите „християнин партия" излизат 315 хиляди резултата. „Икона и късмет" бие всички рекорди с 684 хиляди резултата. А „християнин бог" плахо се опитва да се конкурира със 190 хиляди открити страници.
Е, не може да се каже, че исторически нямаме съперници в предпочитанието си да

свърваме религията по-скоро с политиката,

отколкото с мистичното търсене на, както обичаме да го наричаме по-безопасно, „онази някаква сила".

Римляните не са намирали за никак странно, че постът главен жрец на Юпитер се е купувал и е носил сериозни управленски дивиденти. Да бяхме наследили от тях и качеството на пътното строителство...

Тъй като съпругът ми обича да се перчи, че е християнин, опитвах се да не споря. Приемах участието му в църковното настоятелство както някакъв вид мъжки път към бога. Все пак, воѝните не са толкова склонни към съзерцание, колкото към действие.

Никога не съм поставяла под въпрос искрените му намерения. Но напоследък те се превърнаха в повод за ожесточени спорове.
Всичко започна това лято на

поредния курбан за Богородица

Оптимистично бях решила да отразя събитието, очаквайки, че като съм на място, неговият ентусиазъм някак си ще ме зарази и ще видя по-лесно гледната му точка. Все пак е празник на християнското семейство и ми изглеждаше редно да направя усилия и точно в този ден да споделя религиозните му виждания.

На избухналия впоследствие скандал той изтъкна, че „прави нещо добро за хората". Не знам какво е видял в този ден.
Това, което аз видях, е как курбанът бързо успя да извади на повърхността най-нехристиянските черти на съгражданите му.

Център на клюките стана кой колко си е взел от манджата, и кой колко пари е оставил. Да не мислите, че вярващите (така поне се предполага) се опитваха да се „подмажат" на бог и да платят повечко?
Ами!

Сметките не излизаха

Оказа се, че достатъчно хора са се опитали да минат на аванта, за да се окаже цялото мероприятие на загуба. Моят религиозен воѝн пиеше ракия, потеше се, псуваше и се чудеше как и от кого да събере липсващите средства.

Стоически понесох да платим от джоба си и кравата за Петковден, но тук вече избухнах. Колкото и да се стараех, не виждах къде е бог в цялата тази работа.
Не би ли трябвало той да е центърът и смисълът на всеки религиозен ритуал?
Да бе, да. Подобни твърдения най-много да ти осигурят удобно убежище на 4-ти километър.

Все още убедена, че все пак аз съм права, и мнозинството би трябвало да е на моя страна, започнах да се заслушвам в разговорите на хората по въпроса – и дори в новинарските емисии.

Той все някъде ще се покаже. Бог, де

Точно тогава откриха мощите на Йоан Кръстител. Ето, казах си, това е знак.
Изведнъж обаче темата някак се оказа тооолкова тясно свързана с религиозния туризъм и шансът да понапълним хазната си...
За българите с не толкова мащабно мислене пък откритието беше отличен шанс да използват реликвата като изключително мощно заешко краче, което да им донесе „здраве" и „късмет". И се извиха опашки.

Пиронът в ковчега на моите надежди бе началото на постите и споделените пред камерите надежди на някои представителки на нежния пол, че това е чудесен повод да „пречистиш организма си" и да отслабнеш.

Боже, а аз, горката езичница, си мислех, че християните постят, за да пречистят душите си. Добре де, извинявам се. Знам, че това е още една социално неприемлива теза.
Все пак, не мога да се сдържа да не напомня злобничко на пазещите диета българки, че постите включват и това да се откажеш от цигарите, алкохола, и секса.
Дори няма да споменавам суетата.

Нали все пак говорим за религия, не за бог

И така, опитите ми да разбера гледната точка на моя християнин в къщи отново опряха на камък. А тепърва наближава Коледа и кой знае още колко глупости ще чуем около празничния сезон. Май ще се наложи да го хвърля на лъвовете. А може би не? Може би все пак ще го разбера?

Основният въпрос е – какво е за него религията?
И по-общият – какво в крайна сметка е религията за нас, българите?
Политика? Суеверие? Навик, който удобно наричаме „традиция"?

Да попитаме Мунчо, лудия

Защото в него е концентирана цялата ми надежда, че все пак не съм чак толкова луда и че има хора, за които бог не е „някаква си там природна сила", а реален житейски факт.

Съпругът ми хвана Мунчо (не Вазовия, разбира се) да краде от църковната каса. Свил си човекът два лева от подаянията, оставени пред иконите.
Веднага го сгащихме в ъгъла.

„Как смееш да крадеш от Бог!" – забоботи мъжът ми възмутено.
„Та аз го питах... – уплашено се извини Мунчо. – И той ми каза, че не е опрял до двата лева, а аз съм много закъсал."
Избухнахме в смях.

Благодаря ти, Мунчо, че със своята искрена простота ми върна вярата в хората.
Бих искала да приличам на теб.