Жената, която се пребори с рака

Normal_zdravka

Баба Здравка подозира, че причина за тумора ѝ е домашното насилие

„Вече знаех, че имам тумор, разказва баба Здравка от Мелник, но въпреки това, когато лекарят каза ужасяващата дума рак, цялата изтръпнах."
Всички знаем, че рано или късно някоя страшна болест ще ни покоси, но едно е да си наясно, че този ден ще дойде, а съвсем друго – да видиш ясно присъдата си в очите на лекуващия те лекар. Не е трудно в такъв момент да загубиш надежда. Слава Богу, че има и истории с щастлив край.

Здравка Георгиева оцеля, за да разкаже една от тях. Медиците са категорични, че е

имала късмет да разбере за заболяването си навреме

Защото сутринта била като всяка друга – тя се запътила към градския музей, в който работела, без да подозира, че на другия ден, вместо да се събере с роднини за рождения си ден, панически ще обикаля болниците.

По пътя се почувствала уморена, но тъй като ѝ се било случвало и друг път, просто пренебрегнала симптома. Влязла както винаги, и точно посягала да изключи алармата, когато изведнъж светът се изгубил.

Казва, че се събудила от пронизителен звън – нейна колежка не очаквала, че охранителните системи са все още включени, и отворила вратата на музея и алармата се включила. Намерила Здравка на земята.

За щастие, този път тя се стреснала достатъчно, за да потърси веднага лекарска помощ.

И оттук започнала нейната медицинска епопоя

Открили скрития в тялото ѝ враг още в болницата в Сандански. Тумор на бъбреците.
„Това е рядко заболяване, – разказва Здравка – и лекарите твърдят, че то почти никога не се усеща, преди да е станало твърде късно. Сигурно Бог ме е пазил, че тогава ми стана лошо и потърсих помощ, преди да се разнесат метастазите."

„Подозирах, че диагнозата е сериозна още като видях как лекарят се споглежда със сестрата на скенера. Те обаче не ми спестиха новината – оказа се огромен тумор, над осем сантиметра. Не очаквах, че имам надежда да оцелея, но човек така е създаден – да се бори докрай. Отгледала съм три деца, едно умря в ръцете ми на осем месечна възраст – това те прави силен човек", споделя бабата.

И затова не се предава

Изпращат я в Благоевград, но там медиците са жестоко откровени: „Това е тежка операция", казват те, „не можем да дадем никакви гаранции. Нашият съвет е – пробвайте късмета си в София."

Както винаги обаче, бедата не идва сама. Кризата се случва в момент, в който семейството е закъсало финансово, нямат средства да платят дори задължителната „Гражданска отговорност" за автомобила си. Затова избират единственият останал вариант – автобуса.

Малко са очаквали, че ще им се наложи да пътуват неведнъж.
Но в столицата не ги очаква спешен прием, както се надяват.

„Тук идват хора от цялата страна, не можем да приемем всички" – отрязват ги в Александровска болница.
Един от лекарите ги изпраща към специализираното заведение в Дървеница. Здравка обаче се запъва.

„Не исках да ходя там – споделя тя. –

Страх ме беше"

Чувала, че в НСБАЛО приемат само най-тежките случаи, и била убедена, че ако отиде там, няма да излезе вече.

Може би силата на Здравка, помогнала ѝ да преодолее страшната болест, идва от багрите и от живота, които винаги е създавалаоколо себе сиВръщат се отчаяни в Мелник и започват да звънят на познати, за да търсят връзки да я приемат в Алексадровска.

Здравка научава тежката диагноза в навечерието на рождения си ден, 12 март, а успява да си уреди прием едва в края на април.

Въпреки това не говори срещу българската здравна система и неуредиците в нея, не вини никого за нищо. Смята, че е имала голям късмет, че изобщо се е „вредила", и

не казва лоша дума за лекарите

„Прави са – няма как да приемат всички желаещи. А и отношението им беше прекрасно – в крайна сметка, спасиха ми живота."

Тя не съжалява, че при операцията се е наложило да отрежат целия ѝ бъбрек, и сега до края на живота си ще трябва да приема лекарства.

„Повечето хора дори не разбират, че имат рак, преди да е станало твърде късно и метастазите да са се разнесли" – казва тя. И не само че се радва – гордее се, че все пак е оцеляла.

„От всички жени в реанимацията, които бяха прекарали операция, аз се раздвижих първа – казва тя. – Силна съм – налагаше ми се."

Защото дори и до днес подозира, че причина за тумора е домашният тормоз, който понасяла от първия си съпруг.

„Още преди много години беше, когато ме удари силно в бъбреците, тогава много ме заболя.

Оттогава все усещах, че нещо там не е наред,

но не обръщах особено внимание, докато не припаднах онази сутрин в музея" – разказва тя.

Лекарите не отричат подозренията ѝ, но не ги и потвърждават – казват, че просто не е ясно какво е причинило заболяването.

Важното е едно – операцията е била успешна.

„Защо не напусна съпруга си още тогава?" – питам я.
„Опитах, – казва тя, – но с три малки дечинка на ръце, какво да направиш."

Тя продължава редовно за е жертва на физическо насилие, докато решава все пак да избяга от съпруга си. Разказва, че дори успяла да го осъди да плаща издръжка.

„Но на роднините му не им се даваха пари" – казва тя.

Свекърва ѝ я придумала да се върне

„Каза, че ще остане у нас и ще ме пази от него – споделя Здравка. – Аз ѝ повярвах, а и с три малки деца и без пари, къде да отида. Тя постоя една седмица и се изнесе. И той отново започна с тормоза."

Вторият и за двамата брак им носи спокойствие. И сигурността, че винаги има рамо...И наистина, с втория си съпруг изглежда е сполучила.

Жената, преборила се с трудностите на майчинството, с домашното насилие и с рака, е загърбила лицемерието.

„Извадих късмет, че той почина" – казва тя.

По време на боледуването ѝ не се отделя от нея, пътува с жена си неуморно до София, Благоевград и обратно. А това му струва много – болен от малък от детски паралич, точно по това време съдбата им нанася още един удар – той пада и чупи таза си. Трябвало е да прекара три месеца в гипсово корито, за да зарасне костта добре, но предпочита да остане до Здравка в тежкия момент,

за сметка на собственото си здраве

И до ден днешеш плаща за това – вече почти не може да ходи, освен с помощта на бастун, и дори когато отива за хляб, трябва да ползва колата си. (Читателите на Клуб 50+ вече го познават – Живко.)

Питам Здравка как се чувства сега. Познавам я от години, но дори не бях чувала до момента, че се е разминала на косъм със смъртта. Знам, че е вечно заета – прави сладко от зрели смокини, храни кокошките, вие баница или копае в градината.

Време е за зимнина. Или за нещо друго – работата никога не свършва, когато не бягаш от нея„Пия лекарствата си редовно, и съм добре – казва тя. – Малко хора имат моя късмет."

И скача да прекъсне разговора, защото отново я чакат цял куп задължения.

А аз оставам да си мисля за късмета – дали той ни спасява от трудностите в живота, или просто ни помага да ги преодолеем?


Създадена на 16.10.2010 г.

Коментари

Все още няма коментари