club50plus.bg

Възход на радикалния ислямизъм? Запазване на статуквото? Продължителен хаос?

Повече от два месеца арабският свят се тресе от протести и демонстрации. Медиите окачествяват ставащото с различни термини и говорят за бунт, надигане на гражданското общество, "арабска пролет", въстание срещу недемократичните режими в региона, дори революция.

Светът следи случващото се със затаен дъх и се пита какъв ли ще бъде крайният изход от трудните за прогнозиране събития. А любителите на конспиративни теории задават въпроса кой отприщи арабската вълна и каква е крайната ѝ цел. Историята е показала, че събития с подобен мащаб рядко, да не кажем никога, са случайни и спонтанни. Но все пак да припомним какво се случи дотук.

От лятото на 2010 г. в много държави от арабския свят тлее социално напрежение и дори на моменти избива на повърхността. Демонстрации срещу поскъпването на живота бяха регистрирани в Алжир, Тунис, Египет, Йемен, Йордания, дори Сирия. Медиите не им обърнаха особено внимание и се сетиха за тях едва в началото на тази година, когато стана ясно, че се случва нещо по-голямо от обикновен бунт за хляб.

Искрата на това, което щеше после да бъде наречено "арабска революция", запали в буквалния смисъл на думата в средата на декември млад тунизийски висшист. Отчаян от невъзможността да си намери работа и от забраната да работи като амбулантен търговец, той се самозапали и загина. А братята му по участ излязоха на улицата.

Месец протести, съпътствани от сблъсъци със силите за сигурност и човешки жертви, се оказа достатъчен Зин ал Абидин бен Али, дългогодишният управник на Тунис, да бъде свален. Принудиха го да си ходи както уличните протести, така и неговото пряко обкръжение, т.е. осъществи се някаква

комбинация от уличен бунт и дворцов и военен преврат

Междувременно бурни улични протести избухнаха и в съседен Алжир, Египет, Йемен, Йордания, дори в Мароко и в богатия на петрол Бахрейн.

След Бен Али дойде ред и на управлявалия още по-дълго от него египетски президент Хосни Мубарак да слезе от "трона". Сценарият в страната на фараоните беше подобен на тунизийския с отчетливо по-голяма роля на военните. Не случайно след "победата на революцията" властта беше поета от петчленен военен съвет, парламентът беше разпуснат, а конституцията беше суспендирана. Военните обещаха да проведат свободни избори до шест месеца. Е, това е много време...

Още преди да позатихнат събитията в Египет възникна логичният въпрос – кой е следващият? Йордания отби удара с поредните обещания за реформи, промени в кабинета и обявената публично подкрепа за крал Абдула от САЩ и Европа. И докато вниманието се насочваше към Йемен, чийто президент Али Абдула Салех също управлява твърде дълго – вече над 30 години, на пръв поглед малко неочаквано

Либия, която дотогава беше измамно спокойна, въстана

Събитията там взеха изключително кърваво измерение и се превърнаха фактически в гражданска война – Киренайка срещу Триполитания, източна срещу западна Либия. Засега Кадафи удържа властта, но дори и да съумее да я запази, което е много съмнително, той със сигурност вече е политически труп.

Ако Ленин беше жив щеше да каже, че случващото се е класически израз на революционна ситуация – управляващите вече не могат, а управляваните не искат да живеят по старому. Ако пък Никола Николов беше жив щеше да определи ставащото като поредният плод на световната конспирация. Събитията в Близкия изток и Северна Африка не са нито едното, нито другото, но сякаш следват някакъв сценарий с ясно начало и отворен край.

Първо уличният натиск беше съсредоточен в Тунис, една спокойна, уредена, не особено важна и относително заможна страна, с образовано според критериите на региона население, но пък управлявана авторитарно от освобождението си от френска власт преди 50 години. После същото се случи и в Египет, който обаче е твърде многолюден и изключително важен стратегически, за да бъдат оставяни събитията на самотек. Преди да дойде време за Либия бяха поразбунени, макар и съвсем умерено, още няколко страни.

Дали Либия е крайната цел на "арабската пролет"? Едва ли. Никой не обича полковник Кадафи, но той се доказа като играч, с който всички се съобразяват. Не клекна пред ембаргото, на което беше подложен в продължение на десетилетия, преживя бомбардировките на двореца си през 1986 г, а след 11 септември успя да извлече сериозни дивиденти от борбата срещу тероризма и от "лудото куче" по думите на един бивш американски президент да се превърне дори в партньор на Запада благодарение на сериозните си залежи от така ценните все още газ и петрол.

Странното в арабските събития досега е тяхната очевидна "безликост". И в Тунис, и в Египет, и в Йемен, и в Либия

бунтовете сякаш нямат лидер,

сякаш тълпата спонтанно се е надигнала срещу авторитарните си лидери. Това се вписва добре в реалностите на XXI век, когато явлението flash-mob стана почти ежедневие за интернет обществата, но пък се различава драстично както от освободителните движения от периода на деколонизация на Африка и Близкия изток през 60-те и 70-те години на XX век, така и от антикомунистическата "пролет на народите" в Източна Европа през 1989 г.

Или сценаристът е друг, или сценарият е различен. Както историците казват, ще трябва да почакаме поне 50 години, за да разберем истината, тъй като това е периодът, за което е прието да се вярва, че политиката се превръща в история. Което не пречи да поразсъждаваме.

Арабският, а в по-общ смисъл и мюсюлманският свят като цяло, отдавна се нуждае от промяна. И докато в страни като Турция, Пакистан, Бангладеш и Индонезия все пак се провеждат избори, които водят повече или по-малко до смяна на управниците, това почти не важи за региона на Близкия изток и Северна Африка. Там султани, крале, президенти или просто революционни лидери управляват доживот или докато ги свалят от власт. Изключението е Ливан, но пък той винаги е бил различен.
И тъй като всичко на този свят е пари, редно е да се попита и

как ще се отрази арабската буря на световната икономика

Един от ефектите вече е виден – петролът скочи до нива, невиждани от 2008 г., компаниите, занимаващи се с добив и търговия с черно злато, потриват доволно ръце, но пък немалко от световните лидери изглеждат притеснени, че евентуална нова рецесия или криза ще ги измете от сцената. Засега страховете се сдържани, но продължителна криза в Либия и евентуалното ѝ пренасяне в други страни производители на петрол, може да ги направи реални. А иначе петролните картели са свикнали да водя сложни игри в региона.

В края на 70-те години, когато в Иран напъпваше ислямската революция, петролните босове, недоволни от политиката на шах Пахлави, се заиграха с новите сили. Разочаровани от случилото се през 1979 г., отрязало достъпа им от иранските петролни богатства, те се обърнаха към Ирак и цяло десетилетие подкрепяха тирана Саддам, в когото виждаха преграда за войнстващия ирански ислямизъм. През 1990 г., подлъган така и не стана ясно точно от кого, той влезе в Кувейт и сам се превърна във враг. Първата война в Залива от 1990 г. не успя или по-скоро не пожела да го свали от власт. Това обаче се случи 13 години по-късно и две след атентатите от 11 септември.

При всички тези случаи ставаше дума за петрол, за много петрол

Докато световната икономика зависи пряко от петрола, а това ще бъде така поне още 20-30 години, Близкият изток ще бъде ключов. Именно затова всички си задават въпроса какво ще произтече от сегашната буря в региона и какво ще се роди.

Оптимистичният отговор е демокрация с арабски привкус. Малцина вярват, че това е все още възможно, въпреки проникването на новите технологии и идеи в местните общества.

Възход на радикалния ислямизъм? Вероятно само на места. Показателен е фактът, че организации като "Ал Кайда" и подобните ѝ се снишиха, за да видят накъде ще поемат събитията, за да решат как и дали да се изявят.

Запазване на статуквото под привидно друга форма? Това засега е отговорът за Тунис и Египет. В първата приближените на Бен Али останаха на власт и едва в неделя премиерът Мохамед Гануши беше принуден да подаде оставка. Във втората военните, от които произхожда и самият Мубарак взеха властта.

Продължителен хаос без ясен изход? Това е най-лошият, но и най-вероятният сценарий. Поне докато не бъде реализирна крайната цел на "арабската пролет". Която по всяка вероятност е извън арабския свят. А защо не и извън мюсюлманския?