club50plus.bg

Въпреки уникалността си, оставаме верни на древните архетипове 

Обичаме да мислим, че сме уникални. И това е така – питайте всеки биолог и той ще ви каже, че човешката ДНК е неповторима. Никога не се е раждал никой като вас, и никога няма да се роди – поне не в тази вселена.

Все пак, ако поне малко не си приличахме, светът би бил съвсем различен. Литературата например нямаше да съществува (никой не би я чел), защото нямаше да можем да се идентифицираме с никой от героите, колкото и добре да ги е описал авторът. Нямаше да имаме идоли, чиито пример да следваме. Може би дори Александър никога нямаше да спечели прозвището Велики, защото щеше да си почива в двореца на баща си, вместо да се опитва да надмине славата на непобедимия Ахил.

Такива странни мисли ме налегнаха след поредната сбирка на класа, повече от две десетилетия след завършването ни. Струваше ми се, че всеки мой съученик е станал все повече себе си, като в същото време, колкото и противоречиво да звучи, заприличва все по-точно на даден архетип*. Все едно годините и опитът изкарват на преден план чертите, които едва са се забелязвали на младини, и ни превръщат в повече или по-малко точни копия на нашите любими герои.

Одисей

Печелеше подигравките ни в часовете по философия, настоявайки, че съществува всевечна Истина. Не знам как успяваше да произнесе главната буква, но се справяше с лекота. Докато ние бяхме обладани от много по-модерния за възрастта ни агностицизъм, подлагайки всичко на съмнение, той оставаше неизменно верен на своята Атина. Може би трябваше да предвидим, че макар да учим в математическа гимназия, той ще стане доцент по философия.

Признавам – Одисей е един от моите любими герои. Стига да не ми се налага да стана неговата Пенелопа – търпението не е характерната ми черта. Затова на ученическата скамейка предпочетох

Мерлин

Той е толкова любим архетип, че обича да се подвизава под много имена. Индианският шаман, аватарите на Кришна и Дионис – те всички спадат към тази запленяваща ни група. В картите Таро съвсем по даоистки обозначаваме мъдрите магьосници като Глупакът. Не прибързвайте с изводите и не го подценявайте – глупакът най-вероятно е най-умният в класа.

Така беше и с моя Мерлин. Блестящ математик, той понякога изглеждаше почти нелепо с опитите си да схване логиката на социалните взаимоотношения. За разлика от героите с тежки мечове, шаманът не държи да показва мускули и с удоволствие би влязъл в ролята на шут. Не се опитвайте да го излъжете или манипулирате обаче – няма да успеете.

Днес трудно ще намериш работа като дворцов магьосник, затова мерлиновците са си намерили нова тайнствена ниша – погледнете системния си администратор например.

Ахил

Разбира се, е героят, на когото всички мъже завиждат, а всички жени биха пожелали, ако Хектор не бе толкова по-безопасният избор.

Ако все пак решите да се ожените за Ахил, примирете се – макар и велик воин, той най-малко от всички древни герои цени материалните придобивки. Честта е за него всичко, дори и да се налага да я изгладува. Признавам – той е моята голяма любов, но навикът му да се самосъжалява понякога е побъркващо дразнещ.

Чели ли сте внимателно Илиадата? В по-голямата част от безкрайната ода той се муси и оплаква. Това поведение може да ви подведе и да сметнете погрешно, че е безопасен. Не забравяйте обаче – въпреки че е благороден и добросърдечен, тежко и горко на този, който вбеси бързоногия Ахил. Все пак, гневът му е възпяван от музите.

Зевс

Докато пишех този текст, влязох в разгорещен спор с най-добрата си приятелка по въпроса дали Зевс наистина е образът на патриархалния баща. За мене – несъмнено. Ако вие имате друг бог или герой предвид – е, това е прекрасното на архетиповете. Макар че са твърди, те са преливащи се и гъвкави, толкова рожба на наследствената ни памет, колкото и на субективното ни възприятие за света.

Зевс се грижи за всичките си деца – дори и за незаконните. Гръмовержец и неоспорим властелин, той всява респект и уважение. Такъв човек би бил стълб на обществото, и вероятно съседите и познатите му често го търсят за съвет. Честен, неподкупен, непоколебим в мненията си.

Аргументът на приятелката ми против бе – ама как ще плачеш на рамото на страшния Зевс? Според мен, като ти се плаче на нечие рамо, бягаш при майка си (питайте Ахил за това). Но – разни жени, разни идеали за бащи, нали?

Гея

Не само мъжете имат образи за подражание. Идеалната майка не е само хрумване на маркетинг специалистите, продаващи перилни препарати. Тя е най-древният, и най-важен за нас архетип. И въпреки всичко – най-погрешно разбираният.

Както казва Тери Пратчет – ако мислиш за безусловната любов на майката природа, погледай цветните дръвчета, попарени от слана. Въпреки че е геологически търпелива, не ставайте жертви на сеизмичния ѝ гняв.

Моята най-добра приятелка е Гея и признавам, че често и аз, и дъщеря ѝ злоупотребяваме с нейната грижовност и си позволяваме да ѝ се качим на главата като разглезени деца. Галя приема всяко наше оплакване насериозно и бърза да ни помогне, дори когато болежките ни са просто измислица, с която привличаме вниманието ѝ.

Когато се ядоса обаче, и двете ставаме по-ниски от тревата. Гневът на Гея е като настъпването на ледниковата епоха – започва бавно, но ако се изпречиш на пътя му, ще те настигне съдбата на изчезналите динозаври.

Афоридита

Незаслужено се смята за покровителка на най-древната професия в света. Тя обаче не е богиня на платената любов. А просто – на любовта.

Може и да изглежда лекомислена на по-строгите представителки на нежния пол, които са се посветили на сериозни дела, като кариера или семейство. Но както не можем да избягаме от Гея, така хайде да не зачеркваме от образа си и нежната и игрива Афродита. Тя е с нас, дори когато станем на 90. Защото красотата ѝ е непобедима – дори от възрастта.

За разлика от другите архетипове, не мога да се сетя да познавам жена, която за мен да олицетворява тази богиня. Може би защото е по малко във всяка от нас. А може би защото двете с нея имаме малко обтегнати отношения. Кой знае...

Евридика

Или Жулиета – трагичната любов. Ако питате мен, оставете този образ за тринайсет годишните. Защото кой с поне малко житейски опит би искал да свърши като тях двете – в ада?

Красиво е Ромео да ти нашепва стихове, или медногласния Орфей да те омайва с флейтата си. В бъдещето обаче не се очертава щастлив семеен живот. Да, като малка си мечтаех за бледи бузи и зареян в далечината поглед, тип Байрон. Днес обаче като чета същите книги от периода на романтиката, образът на безпомощната трагична героиня ми се струва малко смешен. С годините май започваме да мечтаем за нещо по-съществено от песни и поеми. Аз лично бих предпочела например да съм

Иполита

Кралицата на амазонките. Силна, независима, господарка на съдбата си и все пак – подвластна на любовта не по-малко от Афродита и Евридика.

Едно нещо обаче ме безпокои – все още се спори кой е убил Иполита, Ахил или Херакъл. Сигурно е обаче, че ако приличате на тази героиня, на много мъже ще им се прииска да ви резнат гърлото след първата страстна целувка. Затова повечето от нас се учат да крият царицата на амазонките в себе си – докато не ни потрябва.

Моите извинения към Один, Жана Д'Арк,

Пипи Дългото чорапче, опасните жени лисици от даоистиките притчи, Ариадна и Азазело – нямам място да спомена всички богове, демони и герои, които все още живеят около нас (и в нас).

Не случайно митологията на която и да е култура е толкова сложна и объркана приказка. Далеч преди Юнг да е бил дори замислен, далеч преди прапрабаба му да проходи, чрез архетиповете сме опитвали да отразим или разплетем лабиринта на душите си.

Не ви трябват мексикански или турски сериали – изненадващите образи, обрати и връзки на древните и не чак толкова древни легенди не могат да бъдат надминати от никой сценарист.

* С думата архетип Свети Августин е означавал основните единици (проявления) на Божествената реалност. Карл Юнг използва този термин за да представи "проявленията" на така нареченото от него колективно несъзнавано. На Юнг – създателя на аналитичната психология, дължим и използването на архетипа като понятие в психологията и културологията.