club50plus.bg

Танцът е живот за тялото и душата, също като мечтите

Стремежът у всеки човек да танцува, е негов естествен импулс. Да си танцьор не е дарба, това е усещане. Да позволиш на душата да се слее с музиката и да усетиш как сладките сокове на ритъма се вливат в кръвта ти и те карат да танцуваш – това е вълшебство.

Въведен през 1982 година, на 29 Април се празнува световният ден на танца.
Датата е избрана, за да се отбележи рождения ден на Жан-Жорж Новере, роден през далечната 1727 година.Новере е френски танцьор и балет майстор, както и велик реформатор на танца. Наричан е още „Шекспир на танца". Негова е идеологията, че един учител не трябва да учи учениците си да го имитират и да танцуват като него, а да ги провокира да открият и да се възползват от собствения си талант и стил.

На този специален ден, посветен на танцуването, независимо дали е студено и дъждовно, слънчево и топло, е съвсем подходящо и ние да покажем как можем да танцуваме. Нека вятърът на музиката развее таланта ни, красотата на движенията ни да стопли нечие сърце и радостта в очите ни да събуди спонтанността на човека до нас - да потанцуваме.

Лебедово езеро - една съкровена мечта

Мамо, аз съм твоето момиче. Ти може би ме познаваш, защото си ме зърнала поне за миг, когато си ме раждала.Утре е моят първи концерт, ще танцувам, мамо, ще танцувам балет. И ще бъда най-добрата, най-красивата, обещавам, мамо. Нека ти разкажа някои неща за мен, мамо.

Моето име е Вяра, някои казват, че имам красиви сини очи и черна коса, може би като твоите, мамо. Обичам да танцувам през цялото време, под нежните звуци на пианото. Когато порасна искам да стана балерина, да бъда най-истинската, най-грациозната и успешна балерина и ти, мамо, да се гордееш с мен. Красивата усмивка ще грее на лицето ти, ще бъдеш щастлива, а аз мамо, достойна твоя дъщеря. Вече го зная! Утре ще бъде най-прекрасния ден в моя живот, защото мамо, ти ще бъдеш до мен. Няма вече да плача и да съжалявам, няма да прекършвам крила и да бягам, няма да мисля за лошите дни, защото ще ме прегърнеш отново, нежно, с обич и топли очи. Сълзите ми недей да избърсваш тогава, защото те ще са от радост и сбъднати мечти.

Обичам те, мамо! Вяра.

Под блясъка на светлините завесата се вдига, на сцената е Вяра, тъй красива, нежна, като кукла съща, с одежда бяла, с пантофки снежни. Търси Вяра, развълнувано познатото лице сред многото лица и редове, защото помни усмивката добра и нежността в сините очи на мама. И ето сърцето учестено затуптява, защото я зърва - усмивката позната, очите грейнали в синьо, да, това е мама. Музиката зазвучава и Вяра смело, уверено, с талант започва своето Лебедово езеро. Тази вечер тя танцуваше прекрасно, по-добре от всеки друг път, скачаше, въртеше се без грешка в ритъма на музиката. Танца наближаваше своя край. Вяра направи последния си скок и грациозен завършен на пиесата. Прожекторът осветяваше малкото момиче, тишина и мълчание. Тълпата избухна в бурни аплодисменти, възгласи и задоволство от видяното. Майка й се затича й я прегърна с цялата си любов, с която е способна една майка да дари детето си-безгранична, вечна, неизгасима и истинска.

Вяра се смееше с глас, но освен аплодисментите чуваше и друг, различен звук от ръкопляскане.
- Вяра, Вяра - разтърси я сестрата от дома за изоставени деца.
Вяра я погледна с празен поглед, тя все още бе на сцената, но прекрасната музика беше спряла, аплодисментите стихнали, а навън вече се смрачаваше.

Момичето се обърна отново към прозореца, където колите се гонеха, хората крачеха забързано да се приберат по домовете си, при семейството си. Вяра наведе глава, сълзите се стичаха и капеха като дъжд от лицето й. Времето за миг отново беше спряло, вълшебно, приказно, невероятно, но свърши и за пореден път я върна в реалностт а – седяща в инвалидната количка, зад прозореца, самотна, нежелана, чакаща две очи, които никога няма да види, две ръце, които никога не ще докосне, една уста, която никога няма да й отговори „Обичам те!"

Искали ли сте някога нещо с цялото си сърце и душа и все още да продължавате да го искате така силно, въпреки знанието, че вероятността да се случи е малка? Разбира се, че има! Всеки човек има съкровена мечта, която следва в живота си, в която да вярва и да не се отказва от нея. Защото мечтите ни притежават надеждата, а тя винаги умира последна.