club50plus.bg

Връзката между човек и куче е връзка между другари

Трудно ми е да разкажа тази история, защото е свързана с трагизъм и онова трудно обяснимо чувство на привързаност между човек и животно, което има различни измерения, но никога не се поддава на логика.
Това е истинска случка от моето житие-битие. Случи се по време на първите години на така наречената у нас "демокрация". Така се стекоха обстоятелствата, че аз се озовах в едно не най-важно звено от Общинската структура в моя град, което се грижеше и за бракосъчетанията, и за погребенията. Бях дребен началник, трябваше да има такъв, който да организира тези дейности. Няма да забравя саркастичната усмивка и подмятане по този повод на моята съпруга (известен кардиолог в градчето) когато се отзовах там след конкурс, но нейсе.
Не за това ми е думата...

Така се случи, че връщайки се от работа всеки ден минавах през обширната поляна (наречена околоблоково пространство) и се любувах на хората, извели своите питомци-домашни кучета от различна породи, на разходка. Над всички се открояваше един вълчак с кафяво–черна окраска, мощни лапи и телосложение на пума, готова за скок. Неговият собственик, в напреднала възраст, с посребрени коси, с осанка, в спортно облекло, ловко подхвърляше дървената щафета за изработване рефлекси у животното. А то с радостен лай я хващаше още в летеж и устремно я подаваше в ръцете на стопанина си. После двамата засядаха в откритото заведение в края на парка. Стопанинът  се оказа, по думите на мой познат, бивш офицер от гранични войски, откъдето се обясняваше наличието на подобно обучено куче - най вероятно подарък в края на кариерата.
Та той сядаше на последната маса откъм градинката, поръчваше бира за себе си, а на кучето, както разбрах по- късно на име – Херкулес, пържола в тарелка за еднократна употреба.
По някое време, докато аз отмарях на по питие, идваше жена на средна възраст, възпълничка, с тясно прилепнала по тялото рокля на капки и жакет с тъмна околошка около ръкавите и яката. Тя внимателно подканяше нашия познат за вкъщи. Когато той с рязко движение понечваше да стане, тя дискретно го подкрепяше за ръката и така двамата, придружени от домашния любимец, се прибираха към дома. От сервитьора, който обслужваше заведението научих, че господинът му е редовен клиент и винаги оставя добър бакшиш. Преди година – ми каза той, този благороден човек  получил инсулт и сега това е единсвеното, което му е позволено да прави. Дълга разходка с любимото куче и чаша бира.

Така минаваше времето и едно от любимите ми места след дългия изнурителен работен ден беше градинското кафене в квартала. И всеки божи ден при хубаво време се повтаряше една и съща картина, която никога не ми омръзваше. Доброто вярно куче внимателно следеше с поглед всяко движение на стопанина си и бе готово да изпълни и най трудната команда. Репертоарът бе почти винаги един и същ и с повторения до съвършенство-подхвърляне на дъревната палка, "случайно " изпадане на жокейската ръкавица и връщането и на стопанина, но най-интересен бе номерът с подхвърляне на монета, която обученото животно хващаше още във въздуха и я поднасяше с благоговение на стопанина. Види се, не само аз бях любопитният зяпач на зрелището, защото и други хора, излезли на кафе, на разходка и млади майки с колички, следяха изявите.

Няма да забравя и един инцидент

Една майка, увлечена в приказки, изпусна от погледа си люлеещата се насам натам количка и изправеното в нея детенце. Когато то, крещейки от радост, размахало ръчички, като че ли да приветства всичко наоколо, Херкулес устремно се беше запътил към поредното упражнение с дървената палка-точно срещу количката. Всички изтръпнахме, а майката се разкрещя неистово, мислейки си за най-лошото. Тогава от масата до мен прозвуча сурово изречена бърза команда "спри" на собственика. Кучето се закова точно преди количката, прилегна плътно до земята и простря напред лапи, сякаш да демонстрира миролюбивото си поведение. Хората наоколо изръкопляскаха и облекчено продължиха с обичайните си занимания . Тогава стопанинът на Херкулес извади от джоба на сакото си грижливо нагъната каишка (повод) прикачи я към карабинката на нашийника на животното и мълчаливо пое по пътя към дома.

Няма да забравя това поведение на дресираното животно-неговия устремен бяг, внезапното спиране при командата и този миролюбив жест с изпънати напред лапи и торс плътно до земята. То сякаш искаше да ни каже – не се бойте, аз виждам всичко и зная какво правя. После тази негова поза или стойка щеше да ме впечатли при друг един много тъжен повод, но за всичко поред.

Беше по време на Голямо Богородична задушница –

в края на лятото-първата събота на октомври. Тогава, като че ли целият град се бе събрал в сто двадесет декаровия гробищен парк на града. Стълпотворение на коли и хора-тъжно нижещите се върволици от черно облечени жени с бохчи и много цветя в ръце-запътени да отдадат почит на свои близки. Носещият се във въздуха мирис на запалени свещи и тамян, както и хлипания и тъжни нареждания придаваха неповторим трагичен привкус на картината.
В тази трудно описуема суетня видях в навалицата кафяво-черен гръб на познатото от кварталната градина куче-Херкулес. Навярно се лъжех, та какво ще прави животинчето точно тук, в този тъжен ден. Попитах стоящия до мен и съблюдаващ за реда шофьор на обредния автомобил дали се лъжех. От него научих, че нашият съсед - бившият граничен офицер, получил поредния инсулт и  напуснал този свят. Сега си обясних защо от доста време кварталната градинка сякаш бе опустяла - остсъстваха главните действуващи лица. На погребението, освен близките -онази благородна женица във вечната рокля на точици и жакет с кадифена околошка по яката, синове и внуци, шествието зъвършвало с кучето – с приведена глава и отпусната до земята опашка. Цялото то било олицетворение на тъга.

От тогава до днес при хубаво време то се промъквало, по неведоми пътеки, до гроба на своя стопанин, лягало на могилката с изпънати напред лапи и така в безмълвие оставало докато някой непосветен в тайнството не му подвиквал. Тогава се сетих, че това вярно животинче днес, на този свят ден, увлечено от потока тъжно пристъпващи хора бе дошло ,да "почете" стопанина си. Посочиха ми гроба - приближих се тихо, за да видя и запомня за цял живот онази покъртителна картина.

Херкулес бе прилепил, сякаш в прегръдка, плътно тялото си до земята, с изпънати напред лапи и глава на надгробната могила - вярното "до гроб" животно, в тихо примирение скърбеше по своему за тежката загуба на своя приятел и другар - Човекът.