club50plus.bg

Един продавач на книги и неговият помощник

Всяка сутрин, докато пътувам към работното си място, ги виждам. Той - вади книги от кашоните и ги подрежда на масичките, разположени пред нефункционираща театрална зала. То припка около него, следвайки ритъма и действията на човека. Надига се, поглежда в кашона, след това скача на рафта, намествайки се между Дикенс и Речник на българския език. Подушва Дикенс, опитва корицата му, след което отново припва по тротоара, заплесвайки се след забързаните минувачи.

Той е Ицо, Христо, на средна възраст, продавач на стари книги през зимата и строителен работник през топлото време на годината. То е Тиню. Всъщност справедливо е да го наричаме Той.Той,Тиню (с ю) е заек. Тиню бил дълго време Тина, докато разбрали, че мъжкият му нрав си е съвсем природно вроден. Това ми разказва стопанинът му, когато спирам при тях, за да разгледам книгите.
- На Тина Търнър ли сте го кръстили – питам аз, впечатлена от евентуалния музикален вкус на събеседника ми.
- И на нея, и на една колежка, и тя дива и щура. То сигурно затова и Тиню е такъв, няма спирка. Следва ме навсякъде и е много любопитен.
В потвърждение на последното твърдение, виждам как Тиню се заглежда по минаваща кола и а-ха да хукне след нея.
- Не те ли е страх, че ще го прегази някой автомобил, вие сте почти на улицата, а и по тротоара непрекъснато минават хора?
- Не, Тиню е умен, той на улицата при колите не излиза – отговаря ми Ицо – Разбира, всичко разбира и много внимава. Като човек е Тиню, не ме е страх от колите...

Отговорът стои недоизказан и след минутка разбирам защо. Тиню е имал татко – Сашо. Заекът татко Сашо бил досущ като сина си – любопитен, общителен и дори още по-красив - снежно бял с червени очи и много пухкав. Ангорски. Вероятно и това е причината някой да си го вземе, ей така, от тротоара, от пред сергията с книги, докато Христо бил в склада за поредния кашон. Без да попита, просто си го взел, демек -  откраднал. Бях чувала да крадат кокошки, кучета, но заек... Докато ми разказва това, очите на Ицо се насълзяват.
- Явно обичаш много зайците си?
- Много...тази нощ ми умря майката-зайка и остави пет невръстни бебета, нямат седмица – мъжът дава воля на мъката си, а гласът му трепери – не знам как ще оцелеят.
Вини себе си за смъртта на зайката. Решил да я доведе заедно с Тиню на сергията, за да я разходи, но не преценил променливото пролетно време. Сутринта било ясно, топло, слънчено и за минути излязъл вятърът.А зайците са животинки деликатни, малко им трябва. Не помогнали нито инжекциите на ветеринарния лекар, нито специалните грижи, които Ицо и синът му положили. Питам дали аз мога да помогна с нещо, като плахо оглеждам сергията с оръфани класици. Христо избърсва сълзите и ме поглежда малко обидено, сякаш го упреквам, че не е направил достатъчно. И ми разказва за зайците и за книгите, и за живота въобще.

Живее със сина си в приземно помещение на кооперация, намираща се в центъра на столицата. Там е вече двадесет години, грижи се за входа, почиства, изпълнява ролята на портиер. Хората са доволни и добри, споделя той, помагат му с каквото могат, но най-вече проявяват разбиране към отглеждането на пухкавите жинвотинки. Зайчетата не им пречат. А и няма как. Те се помещават в специални клетки, ваксинирани са и са спазени всичките ветеринарни изисквания, така че да растат здрави. Христо се надява и петте мъничета да оцелеят. И ми казва, че всъщност мога да помогна - да наглеждам за малко сергията, та той да отскочи за мляко и пипети. Това е единственият начин да захрани бебетата-зайчета.

Книгите

Докато го чакам в компанията на Тиню, който се умилква в краката ми като коте, преглеждам книгите на сергията. Има от всичко за всеки. Явно няколко библиотеки чакат новия си притежател. И то на съвсем символични цени. Стига да нямате претенции към вид и обложка.

- Как реши да продаваш книги? – питам, когато мъжът се връща с млякото
- Обичам да чета, от малък много чета, всичко. Иначе работя в строителството, но когато е студено трябва да се прави нещо друго, да се работи трябва, непрекъснато. И така малко, по малко започнах с книгите. Тоя си разчиства къщата, даде ми, оня, за да не ги изхвърли - даде ми. Имам 60 кашона с всякакви книги.

- Какви книги търсят най-много хората?
- Учебници, най-много купуват учебници и то в началото на учебната година. После пак, купуват книги за училище. Класика. Купуват и други книги, ама по-малко.

- Дават ли хората пари за книги, виждам-при теб цените са, колкото за един хляб...?
- Ами, да ти кажа честно, купуват, ама не много. То повечето хора нямат пари и за хляб, а тия дето имат, гледат да си купят нова. Но не се оплаквам, продавам достатъчно, за да се грижа за семейството и за зайците.

- Какво са за теб книгите?
Ицо ме поглежда и лицето му светва:
- Каквото и зайчетата – любов, живот!

Днес отново минах покрай сергията с книги. Както обикновено, Христо подреждаше старателно скромното си книжно съкровище и когато ме видя грейна в усмивка.
- Живи са, растат.
Знаеше, че ме е страх да попитам какво става със зайчетата. Но не знаеше, че за миг не съм се усъмнила в силата на неговото сърце. При толкова любов нямаше начин да не оцелеят.
Защото любовта е заряда на нашите души. Заедно с книгите...

Ако имате път към парка Заимов в София, непременно се спрете на книжната сергийка, разположена точно срещу началото му, на трамвайната спирка, обещавам че ще се сдобиете с широка усмивка, а може би – с отдавна търсено заглавие или пък...със зайче.

А ако се чудите какво става с Тиню, ще ви споделя - Тиню от няколко дена си има жена и то не обикновена, ами великан (такава й била породата, каза Христо). Черна, с дълги уши и мека козинка. Красавица!