club50plus.bg

Застаряващото население е само част от проблема

В края на март Европейският съюз навърши 53 години. Римският договор, подписан през 1957 г., премина през много метаморфози, за да се превърне съюзът в такъв, какъвто го познаваме днес.
Възрастта не е порок, но се превръща в източник на кризи, когато голямата картина се губи от погледа. 

Казват, че стабилността на структурата (независимо дали е политическа, социална, биологическа или чисто психическа структура) е надежда за добър изход от всяка криза. При условие, че тази структура е не само здрава, но и непрекъснато се обновява и активизира (което всъщност е задължително за доброто здраве).

Единната европейска валута, която е национална за 16 европейски държави, бе разтърсена в деветата година на физическото си съществуване от спада в световната икономика. И заради липсата на обща и работеща монетарна политика. Зад океана отдавна предричат, че еврото ще се срине преди да е навършило десетилетие. Като че ли тази опасност е избягната, поне засега.

Дълговата криза и предприетите рестриктивни бюджетни мерки в повечето страни от ЕС ерозират европейският социален модел. Застаряващите европейци, свикнали на увеличаващия се комфорт през последните няколко десетилетия, усещат това много болезнео.

Страхът за бъдещето на Европейския съюз – следвоенната мечта и осъщественият опит за обединяване на Европа – расте.

Нестабилност на парите за онези 327 млн. европейци, които използват еврото всеки ден. Ерозия на благоденствието за много повече хора и страх от онова, което идните години са приготвили и за млади, и за остаряващи. Наистина прилича на криза на средната възраст.

Финансовата криза и последвалата я дълбока рецесия извадиха наяве ерозиращи общността позиции и настроения. Точно както това стана преди десетина години с разпадането на бившия социалистически блок и обединяването на Германия. В нациите отсам желязната завеса началото на 90-те години дневният ред бе различен от този на ЕС. Тук общественото мнение малко или почти никак се е занимаваше с тогавашните страхове на Европа от създаването на голяма и силна Германия, предизвиканите националистични уклони, включително и в официалната политика на чувстващите се уязвени от това държави. На практика обаче се стига до консенсус в Европейската общност – обединението на Германия получава своето „да” срещу присъединяването ѝ към единната европейска валута, която тогава е още проект.

Припомняме тази история, защото още тогава Германия поставя едно условие за отказа си от силната германска марка. Условието е стриктни регулации, които здраво да държат монетарните политики, като ограничават бюджетните дефицити в планираната еврозона (договорът от Маастрихт, 1992 г.). Германия и сега смята, че това е ключът за решаването на кризата на единната валута и към стабилността на еврото. И всъщност настоява за развитие на тази концепция в новите условия.

Според много наблюдатели нейните идеи за строга система от правила, която би забранила на държавите да харчат повече, отколкото могат да си позволят, макар и навярно спасителна за единната валута и за ЕС като цяло, са трудно приложими. Наричат ги дори неработещи.

От друга страна оценката е „неприемливи” за френските предложения, които настояват за по-дирижистка (временна намеса на държавата) икономическа политика в самата еврозона – тоест повече политика в икономиката и по-малко технократичност (разбирай наука) в нейното управление. За ограничаване на „нечестната” конкуренция французите настояват да се въведат общоевропейски стандарти на пазара на труда, както и за известно хармонизиране на данъчните системи. Освен това искат надзор над трансферите на европейски пари към слабите икономики в еврозоната.

Истината е, че еврото като обща валута бе повече политическа, отколкото икономическа креатура. В създаването ѝ като родилни петна са заложени повече страхове, отколкото икономическа логика. Затова и досега тази валута остава без подкрепата на обща фискална и икономическа политика (за поставянето на основите на които настоява Германия). Въпреки че еврото отдавна е доказало икономическата си ефективност.

Мнозина смятат, че без ясен политически механизъм за справяне с непокорните на правилата страни, еврото е обречено да повтаря кризи като сегашната.

Както и при повечето проблеми и нерешени предизвикателства в ЕС, става дума за нежеланието на 27-те (или поне на най-големите сред тях) да се откажат частично от националния си суверенитет. Съюзът има своята бюрокрация и своя парламент, които контролират съюзния бюджет и приемат общоевропейски закони. Но реалната власт е неизменно национална.

{Дали затова в сърцето на съюза – Брюксел, кризата не е видима? Европейската бюрокрация непрекъснато набъбва (вече 45 хил. души), а офисните сгради от стомана и стъкло не спират да никнат. Докато в същото време страните членки съкращават държавни служители и затягат разходите на хазните си.}

Слагам последния параграф в големи скоби. Само като повод за размисъл. Защото по-важно е бъдещето на съюза, отколкото разкоша на бюрокрацията му, който може да се управлява, но ако страните членки интегрират усилията си за по-голямата цел.

Дали това ще се случи? Според авторитетното списание Economist досега кризите винаги са водели до качествен скок в интеграцията на ЕС.

Единният общ пазар е само наполовина построен. В това твърдение списанието се позовава на доклада на италианският икономист и бивш еврокомисар Марио Монти от края на май т.г., поръчан му от шефа на Европейската комисия Барозо.  Европейският сектор на услугите е 30% по-малко продуктивен от американския. Защото европейските компании в този сектор работят в рамките на националните си граници  и съответно не залагат на иновациите, не се възползват от икономиката на мащаба. Цели области – като здравеопазването например, са извън общоевропейската конкуренция. Високотехнологични индустрии като телекомуникациите не са достатъчно либерализирани, електронната търговия, която има огромен потенциал за растеж, е едва на 8 години. Европейската патентна система е фрагментирана и прекалено скъпа, така че много защитени с патент продукти, точно както и работната сила, трудно прекосяват националните граници. Енергоснабдяването също не е достатъчно либерализирано. Европейците се пенсионират твърде рано, прекалено многото привилегии в различните страни за различни групи работници препятстват откриването на нови работни места. И така нататък, и така нататък.

Изводът е, че реформите са неизбежни. Казва го не само Economist. Всичко опира обаче до политическата воля. Волята на националните политически лидери да работят за бъдещето на единна Европа. Сегашната криза им дава този шанс и те трябва да го използват.